“До дивана и обратно
А дупката на един хобит означава удобство.
Дж. Р. Р. Толкин
Нищо не разрушава човека така, както продължително
то бездействие. Точно това изпитваше върху собствените
си плещи Йоско. По-скоро вече го диагностицираше в тяло
то си. Най-вече в главата си. В момента в нея се въртеше
тая сентенция, следвана от въпроса и неговото чоплене на
кой брадат грък принадлежеше. Беше я прочел на пожълтял
лист преди доста, доста време на село, в Балкана. Сега е в
Средиземноморието, на дивана. Хм, на село – гръцка филосо
фия! А де? Обаче след земетресението всеки взе от читали
6
щето каквото можа. Баба му си държеше разни книги върху
раклата, без дори да ги разлисти някога. Веднъж той беше
разгърнал една и сега това бреме не го напускаше повече от
четиресет и седем минути. Вечен календар. Той лежеше
като лехуса и стоически претакаше мисълта като кисело
зеле в каца. Аха, Сократ… аха, Аристотел… аха, Платон…
а да не беше пък някой друг... Може и да беше Питагор. Не
си е работа. Да се чудиш като идиот в леглото. Когато се
залежиш дълго време, главата ти се изравнява с дупето и те
се сливат на принципа на скачените съдове. Това обаче беше
единственият начин Йоско да стане хедлайнер на „Мон
стърс ъф Рок“. Мечтите са безплатни. След като се завърна
победоносно от Донингтън, се завъртя на другата кълка.
Поне тежестта в главата му потискаше тежестта на тя
лото. И това не си е работа. По цял ден да лежиш завит на
дивана. Ама че русло. Като пред умирачка. Иначе си търсеше
работа. Вече почти половин година. Под задника му се беше
образувала уютна дупка, в която въртеше хълбоци ту на
ляво, ту надясно и най-вече, разбира се, по гръб. Като млад
беше спал и по лице. Да спиш по лице – странна работа. Това
сега му се струваше невъзможно и чуждо. Сякаш друг човек
е бил в него тогава. Да спиш гол по лице. По-скоро по шкем
бе. А де? Че то направо си беше като самоубийство на кит.
Добре поне че сега беше по гръб. Тежиш си там и не ти пука.
Болят те кокалите, ама се търпи. Теглото ставаше още
по-голямо, когато отгоре му се тръснеше и Спиридон, кота
рак и другар в дългия ден на дивана. През годинките Спиро
беше натрупал маса. Пък и през зимата масата се вдигаше
с една трета, правопропорционално на гъстотата на кози
ната му. Наежваше я на фитили като камчатска мечка и се
катурваше тъй нà. Търсеше топлината и компанията му.
Свиваше се на кравай връз него и тихо мъркаше, докато се
милваха. Чепкаше одеялото с лапи, дорде не пусне фъндъци,
и кандилкаше опашка. От време на време облизваше нос, друг
път сумтеше като рибар без слука, а някой път пъшкаше
направо като дърт човек. После и двамата се отдаваха на
7
заслужена дрямка. Единствено радиото продължаваше да
си дърдори самичко. А в табаните на Йоско се спотайваше
пластмасова бутилка, пълна с гореща вода. Навремето дядо
му не лягаше без гумената грейка през студените месеци.
Наричаше я „любовницата“. Йоско ревностно следваше се
мейната традиция с модерно скалъпен вариант. Ефектът
на полезно действие беше същият. Е, само дето два пъти
се разля от несъзнателното мърдане с нозе. Йоско понякога
пътуваше легнал. С този метод хем не скучаеше, хем се по
теше, хем получаваше положителна енергия в точките на
ходилата, хем пестеше средства за отопление. Само тряб
ваше да завърти бутилката в микровълновата, като изсти
неше. Така Йоско и Спиро си живееха луксозно. До дивана и
обратно. Ден да мине, друг да дойде. Сегиз-тогиз си разваля
ха рахатлъка, за да си разделят някой и друг кренвирш. Еди
ният по черно-син анцуг, другият по оранжево-бели райета.
Просто идилия. Оранжевата тежест на единия осени една
бегла идея в белите кости на другия. Дълбока кашлица раз
клати каменното спокойствие. Ехото я заблъска между баи
рите като длето в скала. Някой отбиваше реката.”