Джордж Мишковиц > Quotes

“Йоско избута с обувка своята половинка под масата
и пристъпи към кухнята с чиниите. Остави ги на мивката и
постоя там, докато си тръгнат гостите. Изми си лицето.
Когато гласовете се загубиха зад ъгъла на нощта, той излезе и
каза на Бренда да си върви.
– Късно е. Аз ще оправя.
– Добре.
След малко пленителната осанка му пожела лека
нощ и до утре. Излезе, облечена в шикозно палтен
це. Стъпките ù отшумяха в мрака. Йоско изтърси пок-
ривката и взе метлата. Измете под масата и погледна в
лопатката. Това беше най-тъжното нещо, което беше виж
дал. Изхвърли го в коша и си наля едно орухо в кафена чаша.
Стъклените нареди в миялната машина и отиде да измие чи
ниите. Рамон отдавна хъркаше горе пред телевизора. После
си наля още едно орухо и седна на близкия стол. Огледа салона
и главата на препарирания глиган му намигна за кураж. После
обаче не задържа смеха си под бивните. От това стените за
шаваха и Йоско, след като си разтърка очите, се озова в една
опера. Беше красива и величествена. Бяла, с гипсови орна
менти и златни кантове, в които се отразяваше червеният
плюш. Бяха ги завели от училище. Децата стояха на първи
те редове. Тази нощ спектакълът включваше и балет. Голям
смях падна. Какви топки имаха тия хюмнета. Някои ученици
си носеха скобници. „Актьорите са плакали зад завесите“ –
смъмри учителката лошите деца. Йоско не беше от тях.
Той излезе от операта, взе боклука от кухнята и от бара и
го изхвърли, барабар с клиновете на танцьорите. Преди да си
тръгне, мина през тоалетната, както винаги, за да се уве
ри дали не тече нещо. Там видя едно руло тоалетна хартия
на привършване и го мушна в джоба. Дръпна ципа на якето,
загаси лампите и заключи вратата. Повече не я прекрачи.”
― Джордж Мишковиц

“Минута на мълчание
Остани, моля те!
Остани, почакай,
прегърни ме.
Поне минутка още.
И тя е нещо...
Знам, че трябва да вървиш.
Как е тежко между нас това,
колко още един без друг така
ще изтърпим.
Но минута дай ми,
нека нея поделим.
Без теб съм толкова самотен и раним,
немощен, безпомощен умирам,
любящ своята тъга.
Нека за малко я отложим
в минутката ръка в ръка.
Минута отдай ми на мълчание
тебе цяла да попия,
удавен в мекото дихание
себе си на дъното безжизнен да открия.
Минута къса и още век.
Топи се крехка
висулка лед
през нея гледам всичко,
а само имам теб.
Знаеш ли, сън
минутка трае, а го помним цяла вечност.
Минутка болка никога не се забравя,
минутка срам, името в позор заравя.
Минутка в пламъци белези ранява,
както тази в която си отиваш ти.
Като минутката на твойта обич сетна
открадната от мен сегичка
с хоризонта ще гори.
И там разнесена от дирите на погледи
и песента на всяка птичка
на длъж и шир
никога не ще се свърши,
както моята минутка с теб.
И след мойта пепел хладна
тя ще къпе чиста вир
в очите твои изпратили моите покои
утихнали у теб.
Минутка казваш само
и само тя ми трябва,
защото за минутка тъй човека си отива
и никога не ще се върне.
Животът му в минутка ще обърне,
нея ще си спомня той.
Човекът от минутката значим е
ако тя за него значи.
За друг е нищо знам.
Лесно ще прекрачи
и няма как да го зарадва.
Но минутката изпусната,
както между двама разделена
завинаги живота ни един открадва.”
― Джордж Мишковиц

“Сън в началото на мъглата– По-силно, по-силно ме удари с топора –
рекла тогаз мечката.
Българска народна приказка
Нурия. Вървеше из едно безпределно поле и хлипаше. Кра
чеше уморено. Идеше отдалеч. От много далеч. Чак от дру
гия край на Земята. Днес Земята беше пораснала, тя е щерка
на Херкулес. Едничка мъката беше по-голяма. Слънцето също
се беше скрило по-рано. Стана му жално. Тъмният вятър ду
хаше на пориви. Той рошеше тревите и рисуваше едри кръ
гове в тях. По-високите стръкове танцуваха волно. Между
песента им се промъкваше едно момиче. То нямаше лице,
нито спомени, нито сянка. Беше ги забравило вкъщи. Беше
толкова бедно, че след него не оставаха дори дири. Само едно
очертание скиташе под облаците. Отиваше към нищото, а
от нейдето я догонваше глас. Тя беше, да. Не можеш да обър
каш този хрипкав глас. Нурия. Беше навела глава и нещо мън
каше. По-скоро виеше тихо. Като че ли се опитваше да каже
нещо, но то беше на много чужд език. Толкова чужд, че никой
не можеше да го разбере. Гласът ù ставаше все по-продран.
Не беше съвсем плач. Поемаше въздуха тежко-тежко, чак до
задушаване. Когато издишаше, гърдите ù свиреха и завърш
ваха с онази специфична дрезгавост. Пълна диспнея. Сякаш
страдаше от тежка астма. Подсмърчаше силно, нали ня
маше никой наоколо. Главата ù беше наведена надолу и тя
стъпваше, без да гледа. Не искаше да вижда. Нито него, нито
някой друг, нито света. Нито пък той да я гледа нея. Очи
лата ù бяха запотени. И по-добре. Гърбът ù също бе потен.
Потен и студен от вятъра. Не усещаше нищо. Сълзите се
стичаха по белите ù страни и единствено тяхната топли
на ù напомняше, че е жива. Тя не можеше да разбере защо.
Ама защо? Обидата така я тресеше отвътре. Всичко бе
една пареща топка. Болка, силна болка. Тя дори нямаше сили
да диша и преглъщаше давенето. Хриповете стигаха почти
до кашлица. Вятърът я биеше в лицето и въртеше косите ù
по всички посоки на света. Те се залепяха по лицето ù от съл
зите и тя ги отмяташе с длан. Бършеше носа си и слюнките
от полуотворената си уста. Кръглите ù очи бяха с размери,
близки до болката. Те се стичаха зад очилата тихо и ставаха
по-големи и още по-големи. Колкото пò се изтичаха, толкова
по-необятни ставаха. Като два океана от друга вселена, пъл
ни с тъга. Нямаше си почти никого и нищо. Едно полугадже,
66
което се прибираше след полунощ. Бяха дошли на морето да
работят. Това беше нейната първа работа. Нейното първо
излизане от дома. Да спечели своите първи парички. Първи
те стъпки в живота. И за какво? За да я обиждат и да я нави
кват. Точно пък той! И това ми било живот... Родната къща
в Андалусия беше останала далеч. Стрехите ù вече не се мяр
каха. Само споменът за мириса на дома я приспиваше в чуж
дото легло. Умората, колкото и да беше силна, не можеше да
се пребори обидата. Тя не си отиваше. Беше се свила като
змия върху гърдите ù и нощно време ставаше още по-сту
дена. Този път дори и не можеше да стигне до вкъщи. Не ис
каше. Нека полето нивга не свършва. Нека вятърът отнесе
мъката далеч. Нека тя броди през девет морета, планини и
пустини завинаги. Нека никога не го срещне отново. Нека
никой да не срещне това. Никой, никъде, никога. Върви, вет-
ре, върви. Гони ме, гони.
Йоско подскочи в леглото.”
― Джордж Мишковиц

“До дивана и обратно
А дупката на един хобит означава удобство.
Дж. Р. Р. Толкин
Нищо не разрушава човека така, както продължително
то бездействие. Точно това изпитваше върху собствените
си плещи Йоско. По-скоро вече го диагностицираше в тяло
то си. Най-вече в главата си. В момента в нея се въртеше
тая сентенция, следвана от въпроса и неговото чоплене на
кой брадат грък принадлежеше. Беше я прочел на пожълтял
лист преди доста, доста време на село, в Балкана. Сега е в
Средиземноморието, на дивана. Хм, на село – гръцка филосо
фия! А де? Обаче след земетресението всеки взе от читали
6
щето каквото можа. Баба му си държеше разни книги върху
раклата, без дори да ги разлисти някога. Веднъж той беше
разгърнал една и сега това бреме не го напускаше повече от
четиресет и седем минути. Вечен календар. Той лежеше
като лехуса и стоически претакаше мисълта като кисело
зеле в каца. Аха, Сократ… аха, Аристотел… аха, Платон…
а да не беше пък някой друг... Може и да беше Питагор. Не
си е работа. Да се чудиш като идиот в леглото. Когато се
залежиш дълго време, главата ти се изравнява с дупето и те
се сливат на принципа на скачените съдове. Това обаче беше
единственият начин Йоско да стане хедлайнер на „Мон
стърс ъф Рок“. Мечтите са безплатни. След като се завърна
победоносно от Донингтън, се завъртя на другата кълка.
Поне тежестта в главата му потискаше тежестта на тя
лото. И това не си е работа. По цял ден да лежиш завит на
дивана. Ама че русло. Като пред умирачка. Иначе си търсеше
работа. Вече почти половин година. Под задника му се беше
образувала уютна дупка, в която въртеше хълбоци ту на
ляво, ту надясно и най-вече, разбира се, по гръб. Като млад
беше спал и по лице. Да спиш по лице – странна работа. Това
сега му се струваше невъзможно и чуждо. Сякаш друг човек
е бил в него тогава. Да спиш гол по лице. По-скоро по шкем
бе. А де? Че то направо си беше като самоубийство на кит.
Добре поне че сега беше по гръб. Тежиш си там и не ти пука.
Болят те кокалите, ама се търпи. Теглото ставаше още
по-голямо, когато отгоре му се тръснеше и Спиридон, кота
рак и другар в дългия ден на дивана. През годинките Спиро
беше натрупал маса. Пък и през зимата масата се вдигаше
с една трета, правопропорционално на гъстотата на кози
ната му. Наежваше я на фитили като камчатска мечка и се
катурваше тъй нà. Търсеше топлината и компанията му.
Свиваше се на кравай връз него и тихо мъркаше, докато се
милваха. Чепкаше одеялото с лапи, дорде не пусне фъндъци,
и кандилкаше опашка. От време на време облизваше нос, друг
път сумтеше като рибар без слука, а някой път пъшкаше
направо като дърт човек. После и двамата се отдаваха на
7
заслужена дрямка. Единствено радиото продължаваше да
си дърдори самичко. А в табаните на Йоско се спотайваше
пластмасова бутилка, пълна с гореща вода. Навремето дядо
му не лягаше без гумената грейка през студените месеци.
Наричаше я „любовницата“. Йоско ревностно следваше се
мейната традиция с модерно скалъпен вариант. Ефектът
на полезно действие беше същият. Е, само дето два пъти
се разля от несъзнателното мърдане с нозе. Йоско понякога
пътуваше легнал. С този метод хем не скучаеше, хем се по
теше, хем получаваше положителна енергия в точките на
ходилата, хем пестеше средства за отопление. Само тряб
ваше да завърти бутилката в микровълновата, като изсти
неше. Така Йоско и Спиро си живееха луксозно. До дивана и
обратно. Ден да мине, друг да дойде. Сегиз-тогиз си разваля
ха рахатлъка, за да си разделят някой и друг кренвирш. Еди
ният по черно-син анцуг, другият по оранжево-бели райета.
Просто идилия. Оранжевата тежест на единия осени една
бегла идея в белите кости на другия. Дълбока кашлица раз
клати каменното спокойствие. Ехото я заблъска между баи
рите като длето в скала. Някой отбиваше реката.”
― Джордж Мишковиц

“Искри посред бял ден
Всички тела се привличат.
Исак Нютон
Крадецът на портокали бръкна в драките предпазливо, за
да не се одере, и измъкна своята раница, пълна с витамини.
След минутите на страх сега вече въртеше педалите към
къщи и размишляваше върху неловката среща с Лус. Дали нещо
не се беше усъмнила? Не вярваше. Беше замислен и всичко му
беше като насън. Дишаше равномерно. Цветовете се приплъз
ваха от двете му страни като на глух петел във влак. Само вя
търът бучеше в ушите му, което го приспиваше още повече.
Скоростта, умножена по времето, го приближи до една жена с
кученце. В момента за него тя представляваше само елемент
от натюрморта и константа от разширението на Вселена
та. Но… Когато се разминаваха, кучето изведнъж взе да лае и
скочи, като хапеше въздуха около спиците. Това вкара Йоско в
паника на педал и той започна да криволичи, воден от някакъв
инстинкт за самосъхранение. Почти овладя ситуацията, но
пустото псе насочи нрава си и малките си зъбки към крачоли
те на овехтелия анцуг. Йоско сепнато вирна крака, инерцията
го устреми остро вдясно и той натисна спирачките по-рязко
от обикновено. Това го поднесе към края на алеята, където то
тално загуби равновесие и контрол над нещата. Стъпи на един
крак в кривото и се оттласна леко. Последва кратък полет,
съпроводен от кацане по наклона встрани от пътя. „Приземя
ване, приземяване, приземяване!“ Торсът му се сурна по алена
та пръст като по улей на бобслей и финишира под дърветата
със златни плодове. От труса един презрял портокал се от
късна и тупна право върху гърдите му точно като олимпийс-
ки медал. Химнът зазвуча тържествено и в синьото небе блес
на едно бяло ГДР. Тотален доминатор в този зимен спорт.
Спиците продължаваха да се въртят над главата му на ръба
на асфалта.– Добре ли сте? – затича се стопанката на кучето и пог
ледна в ниското.”
― Джордж Мишковиц