“Искри посред бял ден
Всички тела се привличат.
Исак Нютон
Крадецът на портокали бръкна в драките предпазливо, за
да не се одере, и измъкна своята раница, пълна с витамини.
След минутите на страх сега вече въртеше педалите към
къщи и размишляваше върху неловката среща с Лус. Дали нещо
не се беше усъмнила? Не вярваше. Беше замислен и всичко му
беше като насън. Дишаше равномерно. Цветовете се приплъз
ваха от двете му страни като на глух петел във влак. Само вя
търът бучеше в ушите му, което го приспиваше още повече.
Скоростта, умножена по времето, го приближи до една жена с
кученце. В момента за него тя представляваше само елемент
от натюрморта и константа от разширението на Вселена
та. Но… Когато се разминаваха, кучето изведнъж взе да лае и
скочи, като хапеше въздуха около спиците. Това вкара Йоско в
паника на педал и той започна да криволичи, воден от някакъв
инстинкт за самосъхранение. Почти овладя ситуацията, но
пустото псе насочи нрава си и малките си зъбки към крачоли
те на овехтелия анцуг. Йоско сепнато вирна крака, инерцията
го устреми остро вдясно и той натисна спирачките по-рязко
от обикновено. Това го поднесе към края на алеята, където то
тално загуби равновесие и контрол над нещата. Стъпи на един
крак в кривото и се оттласна леко. Последва кратък полет,
съпроводен от кацане по наклона встрани от пътя. „Приземя
ване, приземяване, приземяване!“ Торсът му се сурна по алена
та пръст като по улей на бобслей и финишира под дърветата
със златни плодове. От труса един презрял портокал се от
късна и тупна право върху гърдите му точно като олимпийс-
ки медал. Химнът зазвуча тържествено и в синьото небе блес
на едно бяло ГДР. Тотален доминатор в този зимен спорт.
Спиците продължаваха да се въртят над главата му на ръба
на асфалта.– Добре ли сте? – затича се стопанката на кучето и пог
ледна в ниското.”