“Сън в началото на мъглата– По-силно, по-силно ме удари с топора –
рекла тогаз мечката.
Българска народна приказка
Нурия. Вървеше из едно безпределно поле и хлипаше. Кра
чеше уморено. Идеше отдалеч. От много далеч. Чак от дру
гия край на Земята. Днес Земята беше пораснала, тя е щерка
на Херкулес. Едничка мъката беше по-голяма. Слънцето също
се беше скрило по-рано. Стана му жално. Тъмният вятър ду
хаше на пориви. Той рошеше тревите и рисуваше едри кръ
гове в тях. По-високите стръкове танцуваха волно. Между
песента им се промъкваше едно момиче. То нямаше лице,
нито спомени, нито сянка. Беше ги забравило вкъщи. Беше
толкова бедно, че след него не оставаха дори дири. Само едно
очертание скиташе под облаците. Отиваше към нищото, а
от нейдето я догонваше глас. Тя беше, да. Не можеш да обър
каш този хрипкав глас. Нурия. Беше навела глава и нещо мън
каше. По-скоро виеше тихо. Като че ли се опитваше да каже
нещо, но то беше на много чужд език. Толкова чужд, че никой
не можеше да го разбере. Гласът ù ставаше все по-продран.
Не беше съвсем плач. Поемаше въздуха тежко-тежко, чак до
задушаване. Когато издишаше, гърдите ù свиреха и завърш
ваха с онази специфична дрезгавост. Пълна диспнея. Сякаш
страдаше от тежка астма. Подсмърчаше силно, нали ня
маше никой наоколо. Главата ù беше наведена надолу и тя
стъпваше, без да гледа. Не искаше да вижда. Нито него, нито
някой друг, нито света. Нито пък той да я гледа нея. Очи
лата ù бяха запотени. И по-добре. Гърбът ù също бе потен.
Потен и студен от вятъра. Не усещаше нищо. Сълзите се
стичаха по белите ù страни и единствено тяхната топли
на ù напомняше, че е жива. Тя не можеше да разбере защо.
Ама защо? Обидата така я тресеше отвътре. Всичко бе
една пареща топка. Болка, силна болка. Тя дори нямаше сили
да диша и преглъщаше давенето. Хриповете стигаха почти
до кашлица. Вятърът я биеше в лицето и въртеше косите ù
по всички посоки на света. Те се залепяха по лицето ù от съл
зите и тя ги отмяташе с длан. Бършеше носа си и слюнките
от полуотворената си уста. Кръглите ù очи бяха с размери,
близки до болката. Те се стичаха зад очилата тихо и ставаха
по-големи и още по-големи. Колкото пò се изтичаха, толкова
по-необятни ставаха. Като два океана от друга вселена, пъл
ни с тъга. Нямаше си почти никого и нищо. Едно полугадже,
66
което се прибираше след полунощ. Бяха дошли на морето да
работят. Това беше нейната първа работа. Нейното първо
излизане от дома. Да спечели своите първи парички. Първи
те стъпки в живота. И за какво? За да я обиждат и да я нави
кват. Точно пък той! И това ми било живот... Родната къща
в Андалусия беше останала далеч. Стрехите ù вече не се мяр
каха. Само споменът за мириса на дома я приспиваше в чуж
дото легло. Умората, колкото и да беше силна, не можеше да
се пребори обидата. Тя не си отиваше. Беше се свила като
змия върху гърдите ù и нощно време ставаше още по-сту
дена. Този път дори и не можеше да стигне до вкъщи. Не ис
каше. Нека полето нивга не свършва. Нека вятърът отнесе
мъката далеч. Нека тя броди през девет морета, планини и
пустини завинаги. Нека никога не го срещне отново. Нека
никой да не срещне това. Никой, никъде, никога. Върви, вет-
ре, върви. Гони ме, гони.
Йоско подскочи в леглото.”