“И най-калпавият сред вас отчаяно търси някакъв идеал, по свой изкривен начин. Трябва да унищожиш почтеността, като поквариш човека отвътре. Да я използваш срещу самата нея. Да я насочиш към цел, която унищожава почтеността. Да отстояваш необходимостта от себеотрицание. Кажи на човека, че трябва да живее в името на другите. Кажи на хората, че идеалът е алтруизмът. Никой не го е постигнал и никой никога не ще го постигне. Всеки човешки инстинкт въстава срещу себеотрицанието. Но мигар не разбираш какво постигаш? Човек осъзнава, че не е способен на онова, което е приел за най-висша добродетел, и добива усещане за вина, за грях, за пълна негодност. И тъй като върховният идеал е извън възможностите му, той се отказва от всякакви идеали и стремежи, от всякакво лично достойнство. Смята се длъжен да отстоява онова, на което не е способен. Но човек не може да е наполовина добър или приблизително честен. Да остане почтен е тежка битка. Защо да брани онова, което вече е покварено? Душата му губи самоуважението. И той е в ръцете ти. Ще се подчини. Ще се подчини с радост, защото няма
доверие в самия себе си, чувства се несигурен и омърсен. Това е един от начините. Ето още един. Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички, и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство.”