“Приспособяваме се тихо към живота,
доволни и от бледите утехи,
които вятърът довява
и пуска в празните ни джобове.
Но още храним обич към света
щом спираме пред гладно котенце на прага,
готови да го приютим в протрития ръкав,
да го спасим от улицата - шумна и жестока.
(...)
Играта е такава - кара ни да се усмихваме насила.
И все пак виждаме луната, спряла над самотна уличка,
да преобръща празна кофа в искряща чаша на смеха,
и все пак чуваме през веселия шум и нашите стремежи
гласа на котенце, което вика сред пустинята.”