Antonia Ivanova

“Дошла си вкъщи малко след полунощ. Хвърлила се на леглото с дрехите и запушила, палейки цигара от цигара, за да го изчака да свърши писмото, което тя знаела, че ще бъде дълго и трудно, и малко преди три часа, когато завили кучетата, сложила на огъня вода за кафе, облякла се в пълен траур и отрязала в двора първата роза, разцъфнала в утринта. От известно време доктор Урбино бе разбрал колко много щеше да ненавижда спомена за тая неповторима жена и му се струваше, че знае защо: само човек без принципи можеше да се отдаде с такава наслада на мъката.”
― Gabriel Garcí­a Márquez, Love in the Time of Cholera

“the only people for me are the mad ones, the ones who are mad to live, mad to talk, mad to be saved, desirous of everything at the same time, the ones who never yawn or say a commonplace thing, but burn, burn, burn like fabulous yellow roman candles exploding like spiders across the stars and in the middle you see the blue centerlight pop and everybody goes “Awww!” What did they call such young people in Goethe’s Germany?”
― Jack Kerouac, On the Road

“Какво е това, което ни прави тъй неравнодушни към певците? Защо песента има такава власт над нас? Може би тайната се крие в странността на самото занимание - пеенето? Нота, гама, акорд; мелодия, хармония, аранжимент; симфония, рага, китайска опера, джаз, блус: само като си помислиш, че съществуват подобни неща, че сме открили магически интервали и разстояния, които пораждат прости нотни съчетания в пределите на човешката ръка, и от всичко това ние създаваме всеобхватен звук! Алхимията на музиката крие в себе си същата тайна като математиката, виното, любовта. Може би сме се научили от птиците, а може би не. Може би сме същества, които вечно търсят висш възторг. Среща се незаслужено рядко в живота ни, който, ще се съгласите с мен, е до болка несъвършен. Песента го превръща в нещо съвсем различно. Песента ни разкрива свят, достоен за нашите стремежи, тя ни показва какви бихме могли да станем, ако ни допуснат в него.”
― Салман Рушди, The Ground Beneath Her Feet

“Now you just dig them in front. They have worries, they're counting the miles, they're thinking about where to sleep tonight, how much money for gas, the weather, how they'll get there-and all the time they'll get there anyway, you see. But they need to worry and betray time with urgencies false and otherwise, purely anxious and whiny, their souls really won't be at peace unless they can latch on to an established and proven worry and having once found it they assume facial expressions to fit and go with it, which is, you see, unhappiness, and all the time it all flies by them and they know it and that too worries them no end. Listen! Listen!”
― Jack Kerouac, On the Road