“Здрачът изведнъж се спуска върху прозореца. Забулва го с воал от почти невидима дрезгавина. Всичко е още тук както преди — светлината вън, зеленината, жълтите пътища, двете палми в големите саксии от фаянс, небето с облачните фронтове, далечното, сиво и червено гъмжило от покриви в града, зад горите… И нищо не е вече тук както преди — здрачът го е изолирал, покрил го е с лака на преходността, приготвил го е за храна на вълци на нощта — както домакините приготвят печено с кисел сос. Само Изабел е още тук, вкопчила се в последното въже на светлината, но то вече я въвлича в драмата на вечерта, която никога не е била драма, а е драма само защото знаем, че се нарича преходност. Едва откакто сме узнали, че трябва да умрем, и защото знаем това, идилията се е превърнала в драма, кръгът — в копие, развитието — в упадък, викът — в страх, а бягството — в присъда.”