“Прекрачваше прага и ги намираше отново на същото място около кръглия шадраван от мрамор в центъра на градината, сякаш току-що нагласени за него, току-що заели ленивите си пози, четиридесетте му жени, събрани от всички краища на света, познатия и непознатия. Гласовете им изглеждаха да не се променят с влизането му, гърлени говори, носови говори, песенни говори, винаги едва дочуващи се, жужащи, ромолящи, сливаха се със звука на потока, тук-там някой смях го прецапваще набързо, изтичваха заедно във водата, както водата – без да бързат за никъде и без никога да спират. Само очите им го следяха под сведените клепачи. Успяваха да останат винаги полускрити, наполовина в мрака, дали сред многобройните отблясъци на светилниците или под светлината, процеждаща се между листата на дърветата, бяха винаги сред сенките, които променят лицата и правят телата да се олюляват, изглеждаха много повече от броя си и ароматите им бяха повече от броя им, имаше нещо сънно във въздуха, нещо сладко и нещо задушно, така никога не се научи да избира.”