Пътуване по посока на сянката Quotes

“Беше една сутрин с ниски каменни облаци, хладна, все едно някой беше отворил една скоба и беше сложил парче есен в лятото ...”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Цялото ми детство мина една глава по-ниско от твоето, пълно с преотстъпени играчки, с винаги по-голямото парче от разделения сладкиш, с неизменно спечелени игри, тази твоя изтощителна обич, методична, смазваща ...”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Това е на езика на съня.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Зимата, както знаем, първата зима, била създадена веднага след изгонването на Адам от Рая. Тогава открил, че дрехата, която носи, за да покрива голотата си, не е достатъчна. Зимата била причина да потърси подслон в една пещера и да се опитва да запали огън с вкочанените си пръсти, да построи по-късно къща и още по-късно – град и стени около града, за да пази същата си. Да работи три сезона в годината, да събира реколтата си в постоянния страх от студа и глада, от зимата, която свършва винаги малко след края на силите ни. Накратко казано, цивилизацията произхожда от един мъртъв сезон.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Умората му беше щедра, удвояваше всяко от сетивата му, струваше му се, че свещта диша вместо него и отчаянието му беше толкова пълно, че приличаше на прозрение.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“„…пътят нагоре е същият, който води надолу…”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Още преди да стигне до това място на историята, Исмаил Челик беше започнал да различава и други знаци освен буквите върху килима. Следи и от други хора се виждаха върху копринената тъкан, и от други истории без начало и край, които се преплитаха, заличавайки написаното или взаимно заличавайки се: следи от малките стъпала на една танцьорка, от коленете, дланите и челото на един благочестив мъж, от тялото на друг мъж, по гръб, с прерязано гърло (кръвта и почистването на кръвта бяха заличили цели пасажи от историята, която четеше), следи от раменете, тила и ноктите на една жена и от коленете на мъжа, влизащ в нея. Тъканта беше нежна, чувствителна към всеки допир, само едно по-грубо докосване, един по-твърд натиск бяха достатъчни да се превърнат дребните букви просто в част от орнамента. Така на места историята се прокъсваше, губеше се сред останалите отпечатъци, пазеха се само отделни пасажи, островчета от свързана реч сред полуизтритите думи и изгубените връзки.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“И го взеха, и до последния си ден не забрави ледените пипалца по гърба си и сладостната тръпка в слабините в онзи миг, когато с единия крак върху кея, с другия -увисна в празното, за да стъпи в лодката, онова щастливо пропадане, злокобната радост, която го замайваше, чувството, че сънува нещо страшно и се смее в страха си.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Езикът, който говориш в съня си, не го знае никой. Защото всеки е единственият обитател на своя сън.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Тишината се разстилаше върху всичко като мазен крем.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“„Така, както гледаш на някъде, и изведнъж се виждаш. Я в някой прозорец. Я в някоя локва. Човек се сблъсква със себе си на най-неочаквани места.“ „Или не намира и следа от себе си на най-неочаквани места“, реши да добави нещо от себе си Ван Атен. След което записа казаното и започна да си стяга багажа.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Утис беше заменил меланхоличното си средноевропейско настроение с весела разговорливост, от време на време прекъсвана от пристъпи на агресивна ирония. За наблюдаващия го Ван Атен това беше безспорен признак, че се съпротивлява на все повече завладяващата го носталгия.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Веднъж само приятелките ѝ я попитаха да им каже какво е това, което все им крият и говорят за него с недомлъвки, и момичето отговори, без да се замисля, че е като люлеене с люлка, само че ти самата да си люлката. Те обаче приеха и това за още един уклончив отговор (а може и такъв да беше) и изобщо не останаха доволни.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Още с влизането собственикът го изгледа внимателно и Исмаил Челик усети как погледът на този плешив човек с морави уши и липсващи мигли измери ръста му, преброи годините му, претършува дрехите му, пъхна се под чатала му, правейки и там някакви измервания, и после пропълзя нагоре, опитвайки се да проникне през някой от шевовете на черепа му. Но не намери никаква пролука и се върна при притежателя (на погледа и странноприемницата) с подвита опашка. Плешивият поиска една цена, три пъти по-голяма от нормалната, и когато видя Исмаил Челик да плаща, без да каже дума, окончателно се убеди, че пред себе си има в чист вид това, за което отначало малко се бе съмнявал – наивник, готов за обиране.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Бабата изчезна и отново се появи, този път с паница супа и дори се усмихваше, но нямаше нищо между устните ѝ, само малко мрак, но приятелски.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Имаше широки рамене и неравна крачка и зад гърба си влачеше сянката пълна с камъни. Изобщо него повече го помнеха, отколкото го обичаха. Градът беше ням, слюден от жега и нито следа от милост в небето.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Животът ми се пълни с хора, както кратуната със семе, си помисли Исмаил Челик и усети как безпокойството му се превръща в любопитство.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“По всички преценки – и днешните, и вчерашните, не беше красива жена, но беше топла – бяла и мека като царицата на термитите. Обитаваше мястото, наречено “Трите вятъра” - там, където проходът се разширява и пътниците разпрягат колите си, опъват с пукот крайниците си и търсят къде да преспят и да се нахранят. Имаше един вятър от високото, който идваше винаги разярен, но бързо си отиваше, и един постоянстващ, ниско, по посоката на пътя, който свиреше с ледена пищялка в костите, и още един малък лисичи вятър с опашка от чeрвеникава прах, който крадеше кърпите и каквото имаше на хартия написано и се криеше в дупките на скалите. Та от тях идваше названието. Беше тъжно място, изкарваше на повърхността всяка тъга, попиваше тъгата като гъба. Зад отвесните склонове слънцето изгряваше късно и залязваше рано и дните бяха кратки и равни по големина през цялата година. И може би затова го избра Неделя, заради достатъчните нощи.

Не се научи да притежава и не вземаше пари. Обичаше мъниста и всякакви стъклени топчета и им се радваше винаги, защото приличаха на чисти очи, без бъдеще. Имаше една стомна, в която слагаше мънистата, и една възглавница, бродирана с червени кръстове, която пълнеше с косите си. Времето минаваше и отрязаните коси ставаха все повече и все по-леко се спеше върху възглавницата. Сутрин намираше на нея винаги ново лице, още гладко от съня и огромно поради близостта. Поемаше го между дланите си и го разглеждаше, всеки път изненадана от скъпоценността му. И често плачеше над любовниците си като над мъртви, защото толкова бяха красиви лицата им и толкова бездарни съдбите им.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Разнопосочни и безредни ледени тръпки обхождаха тялото му открай докрай, някои ситни, бързи, на широки подкожни вълни, други дълбинни, някъде от онова хладно нищо във вътрешността му, внезапно изригващи навън като взрив от безкръвни синкавосини конвулсии в едно ледено раждане.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Само тя остана изправена като свещ, непроменена, отвътре изгорена и седефена отвън, с вечно напуканите си устни и нечовешката си сериозност. Изкривената линия на разбитата ѝ уста беше последното подобие на усмивка, което видя някога на лицето ѝ. Черното стъкло на очите ѝ никога не промени израза си, приемайки всяко събитие без изненада, всяко действие равно по големите и значимост на предишното или следващото . Живееше единствено сега – както съществата преди разума и изгонването от Рая.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“И му се стори, че Телила до него би се усмихнала, ако знаеше как.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Тънките му ръчички стискаха шията му като примка и си помисли Първан Ангелов как различни хора го избират за някакви свои цели, а той никога никого не е избрал.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“… и детето се засмя, и всички наоколо се засмяха, само Телила не се смееше, а дращеше резки с погледа си върху стената.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Няма нищо по-опасно от освобождението“, заяви Утис. „Веднъж присъствах на освобождението на остров Борнео. Англичаните освобождаваха острова от французите. Мисля, че бях единственият, който оцеля.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Прекрачваше прага и ги намираше отново на същото място около кръглия шадраван от мрамор в центъра на градината, сякаш току-що нагласени за него, току-що заели ленивите си пози, четиридесетте му жени, събрани от всички краища на света, познатия и непознатия. Гласовете им изглеждаха да не се променят с влизането му, гърлени говори, носови говори, песенни говори, винаги едва дочуващи се, жужащи, ромолящи, сливаха се със звука на потока, тук-там някой смях го прецапваще набързо, изтичваха заедно във водата, както водата – без да бързат за никъде и без никога да спират. Само очите им го следяха под сведените клепачи. Успяваха да останат винаги полускрити, наполовина в мрака, дали сред многобройните отблясъци на светилниците или под светлината, процеждаща се между листата на дърветата, бяха винаги сред сенките, които променят лицата и правят телата да се олюляват, изглеждаха много повече от броя си и ароматите им бяха повече от броя им, имаше нещо сънно във въздуха, нещо сладко и нещо задушно, така никога не се научи да избира.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“И е излишно да се споменава, че двамата цигани болестта не ги и докосна, защото бяха единствените, които не се страхуваха.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“А водата впрочем се оказа много хубава, по-вкусна от всички извори в околността, и хора специално идваха отдалече да я опитат.
И някои казваха, че ако превъртиш глътката три пъти в устата си, можеш да усетиш вкуса на сутрешния въздух, много рано, още преди птиците, с ниската, прохладна мъгла над тревите и с целия огромен ден, готов да се отрони в шепата ти. Но и от онзи грапав, пепелен вкус на снега, добавяха други, когато се прокъсва по покривите и зимата е на свършване. А чак накрая, само за познавачите, една съвсем слаба жилчица безпокойство, както мирише прясно отрязано дърво – на вятър и на сълзи. Разбира се, повечето пиеха, без да говорят.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“И в полумрака най-сетне научи тежестта му – точно толкова голяма, че да може да я понесе. И беше един нож, който излекува една рана. Със зъбите му върху шията ѝ и дъха му, толкова хриплив, сякаш произнасяше думи, и мъхнатия огън, който я изпълваше на все по-дълбоки тласъци, чак до взрива, който ги отхвърли и двамата встрани, вкопчени, и реката преля с една-единствена вълна и ги измокри до кости. Всичко наоколо – жаби, щурци – беше замлъкнало и отведнъж започна да крещи остро, учестено. Отдалече се чуваха човешки викове и лай на кучета, мъжът беше скочил и тичаше към селото, увивайки пояса си, мостът беше паднал, няколко къщи горяха и уплашени човешки сенки се щураха между тях. Никой, когато се върна, не забеляза отсъствието ѝ, нито измокрените ѝ дрехи, нито усмивката ѝ, която режеше поравно щастието и нещастието, в цялата настъпила паника, която последва голямото земетресение на 1831 година.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Учителят беше прегърбен човек с птичи профил и брадата му изглеждаше пълна с тръни. Тежкият бастун с железен край никога не излизаше от ръцете му и му придаваше двойнствен вид – беззащитен, когато пристъпваше, и войнствен, когато седеше. Следващите две години от живота си Исмаил Челик прекара под напътствията му, приведен над восъчната плочка, върху която пишеше и изтриваше буквите. И когато напредна дотолкова, че да може да различава собствения си почерк от писанията на другите, започна с усилие и без да бърза, винаги с помощта на учителя си, да разчита втъкана под шарките на килима “Повестта за Баязид и неговия приятел”.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Рангел Танев излъчваше сила, както някои животни – мускус. Имаше пружиниращата походка на акробата върху въжето, бръснеше до голо оплешивяващата си глава и от ябълката, която беше захапал праотецът му, едно голямо парче беше заседнало в гърлото му, пълно със сокове. Обичаше кокошката печена с яйцето в нея и пикаеше по-високо от ръста си. Смехът му разрушаваше всички доводи, по-убедителен беше от думите му. Но калъпът, който беше създала за него природата, с течение на времето се беше напълнил с несъвършенства, изкривил се беше и напластил с недостатъци. Така от четиримата му братя, които доведе да живеят в къщата веднага след смъртта на жена си, всеки следващ все по-малко приличаше на него, чертите омекваха, костите ставаха по-крехки, мускулите атрофираха, докато най-малкият вече имаше мигли като нощни пеперуди и нацупените устни на току-що събудено дете. Никаква връзка с Рангел Танев, чийто глас се чуваше по-силно от всички останали.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката