“— Страхуват се — каза Перец. — Аз също се страхувам. Но аз се страхувам не само от теб, страхувам се и за теб. Още не ги познаваш. Впрочем и аз малко ги познавам. Знам само, че са способни на всякакви крайности — до най-висшите степени на тъпотата и мъдростта, на жестокостта и съжалението, на яростта и въздържанието. В тях няма само едно: разбиране. Винаги са заменяли разбирането с някакъв сурогат — вяра, неверие, равнодушие, пренебрежение. Кой знае защо винаги излиза, че така е по-просто. По-просто е да повярваш, отколкото да разбереш. По-просто е да се разочароваш, отколкото да разбереш. Между другото аз утре заминавам, но това още нищо не значи. Тук не мога да ти помогна, тук всичко е много непробиваемо и застояло. Тук вече очевидно съм излишен, чужд. Но аз ще намеря приложение на силите си, не се страхувай. Да, те могат непоправимо да те осквернят, но затова също трябва време — да намерят най-ефективният, най-икономичният и преди всичко най-простият метод. Ние пък ще се преборим, ако има за какво да се борим… Довиждане.”