Аркадий Стругацки

“Перец се отпусна в голямо старо кресло, изпъна крака и се облегна. Е, какво стоите, каза той на книгите. Безделници! Затова ли са ви писали! Доложете, доложете как върви сеитбата, колко е засято. Колко е засято: разумно, добро, вечно? И как изглежда реколтата? И главното — как са кълновете? Мълчите… Ти там, как си? Да, да, двутомникът, ти! Колко хора са те чели? И колко са те разбрали? Обичам те, старче, ти си добър и честен приятел. Никога не си кряскал, не си се фукал, не си се удрял в гърдите. Добър и честен, И тези, които те четат, също стават добри и честни. Макар временно. Макар само за себе си… Но знаеш ли, има такова мнение, че за да се върви напред, добротата и честността не са задължителни. За тази цел трябват крака. И ботуши. Може даже немити крака и мръсни ботуши… Прогресът може да се окаже напълно безразличен към понятията доброта и честност, както е бил безразличен досега. За правилното функциониране на Управлението например не трябват ни честност, ни доброта. Приятно е, желателно е, но съвсем не е задължително. Като латинския за теляка. Като бицепсите за счетоводителя. Като уважението към жената за Домарошчинер… Но всичко зависи от това, как да се разбира прогресът. Можем да го разбираме като поява на знаменитите „но пък“: алкохолик, но пък отличен специалист; развратник, но пък отличен проповедник; крадец, какво ти, изпечен мошеник, но пък какъв администратор! Убиец, но пък колко дисциплиниран и предан… Прогресът може да се разбира и като превръщане на всички в добри и честни хора. И тогава ще доживеем до времето, когато ще се говори: специалист е, разбира се, знае, но е мръсен тип, трябва да се изхвърли…
Чуйте, книги, а знаете ли, че сте повече от хората? Ако изчезнат всички хора, вие бихте могли да населите земята и ще бъдете точно като човеците. Между вас има добри и честни, мъдри, многознайковци, също лекомислени, празни, скептици, луди, убийци, блудници, деца, унили проповедници, самодоволни глупаци и почти пресипнали гръмогласници с възпалени очи. И нямаше да е ясно за какъв дявол сте! И наистина, за какъв дявол сте вие? Много от вас дават знания, но защо са ни знания в гората? Към гората те нямат никакво отношение! Това е все едно бъдещият строител на слънчеви градове старателно да бъде обучаван по фортификация; тогаз него няма да го тегли изграждането на стадион или санаториум, тогаз от всичко негово ще се получава мрачен редут с ровове, ескарпи и контраескарпи. Това, което вие дадохте на хората, дошли в гората, не са знания, а предразсъдъци… Други от вас насаждат неверие и упадък на духа. И не защото са мрачни или жестоки, или пък предлагат да се изостави надеждата, а просто защото лъжат. Понякога лъжат лъчезарно, с бодри песни и безгрижно подсвиркване, понякога сълзливо, стенейки и оправдавайки се, но — лъжат! Кой знае защо такива книги никога не ги изгарят, никога не ги изземват от библиотеките; не е бивало още в историята на човечеството лъжата да бъде осъдена на клада. Макар дори случайно, без да си се ориентирал, или защото си повярвал. В гората те също са ненужни. Те никъде не са нужни. Сигурно затова са толкова много… Тоест не затова, а защото ги обичат. По-скъп ни е мракът на горчивите истини…”
― Аркадий Стругацки, The Snail on the Slope

“... че един тъй чакал, чакал, па като му цапардосали един по ушите, спрял да чака и на̀ — досега не чака…”
― Аркадий Стругацки, The Snail on the Slope