“- Не ме познахте май! - засмя се шофьорът на таксито.

Тя го позна още в първия миг, но не можеше да повярва, че такъв човек съществува. Той бързаше, дори не влезе вътре. Колата го чакала долу с хора. Разказа на крак одисеята на романа. Намерил ръкописа чак в края на смяната си. Съобразил, че в тези страници е вложен доста труд главно от машинописката. Изправен пред невъзможността да ги занесе на притежателя, той се заел да издири адреса чрез семейството в Бояна, пред чиято вила бе запомнил, че е оставил една завеяна пътница. Разбира се, само по предположение, че може би измежду многобройните му и многолики клиенти тя е била злополучната авторка. А може след полунощ на заспиване да е попрочел някоя и друга глава от романа и да е отгатнал зад редовете силуета на една странна птица, неориентирана за посоките на града и света, изгубена и тъжна. И много смешна.

Тя стоеше на прага, изумена и щастлива, не вече от връщането на ръкописа, а от самото откриване на такъв човек. И от нещо друго: в неговото младо, насмешливо лице тя позна чудесния Случай, който й подсказваше, че има смисъл героите й да продължат да живеят - може и на тях да се падне да пътуват с такси № 28-29 из София, карано от един млад, мълчалив по време на пътуването шофьор.

Пожелавам живот.”