“Хора, които са живели дълго с някоя голяма любов, а после са били лишени от нея, се уморяват понякога от своето самотно благородство. Те се приспособяват скромно към живота и си създават щастие от една посредствена любов. Сладостно им се струва това само отричане, това послушание, това влизане в покоя на нещата. Робът си създава гордост от огнището на господаря.
— На, вземи — казва понякога главатарят на пленника.
Това е часът, когато господарят проявява доброта към роба поради почивката от уморите, от жегите, поради това влизане заедно — той и робът — в хладината. И той му подава чаша чай. А пленникът, преизпълнен с признателност, би целунал заради тази чаша коленете на господаря. Робът никога не носи вериги. Колко малко му са потребни те! Колко е верен той! Колко мъдро отрича сам в себе си черния цар, който е бил някога: сега той е само щастлив роб.”