“— Какво високомерие — казва неочаквано Изабела. — Да вярваш, че един живот има начало и край!
Не я разбирам веднага. Зад нас градината вече се подготвя за нощта; но пред нас, от другата страна на желязната решетка, всичко пламти и кипи, потопено в някаква дива алхимия. „Начало и край?“ — мисля аз и след това разбирам какво искаше да каже Изабела; че е високомерие да искаш да отрежеш и разграничиш едно дребно съществувание всред това кипене и съскане, и да превърнеш в съдия за неговата трайност нашето малко съзнание, докато то е най-много една снежинка, която кратко време плува в него. Начало и край, измислени думи от едно измислено понятие „време“ и от суетността на едно амебно съзнание, което не иска да се гмурне в нещо по-голямо.”