“Аз лично селото, веднага трябва да си кажа, никога не съм го търпял, винаги ми се е струвало тъжно с несвършващите калища, с къщите, в които все няма никой, и с пътищата, които не водят доникъде. А като му се прибави и войната, направо не се издържа. Беше излязъл вятър, остър такъв, от двете страни на насипа, тополите смесваха вихрушките си от листа с тихия сух шум, който идваше към нас отсреща. Тези непознати войници не ни улучваха, но плътно ни обгръщаха със смърт, като с наметало. Не смеех да шавна...
Има много начини да си осъден на смърт. Какво не бих дал в онзи момент, за да бъда в затвора вместо там - аз, кретенът! Заради това например, че когато беше съвсем лесно, предвидливо съм откраднал нещо, някъде, навреме. Как не се бях сетил! От затвора излизаш жив от войната - не.Останалото са празни приказки.
Ако само още имах време, ама нямах! Нямаше вече нищо за крадене! Как щеше да ми е хубаво в едно миличко затворче, казвах си, през което не минават куршуми! Никога не минават! Знаех за едно точно такова, на слънце, на топло! Мечта на мечтите, а именно сенжерменското, така близо до гората, добре го знаех, едно време често минавах оттам. Как се променят людете! Тогава бях дете и ме беше страх от затвора. Защото още не познавах хората. Никога вече няма да вярвам на това, което говорят, на това което мислят. От хората и само от хората трябва да се бои човек, винаги.”