“При тръгването си назад в историята Емилиян Станев приготвя много багаж. Декорацията е лека, реквизитът на романите изобщо не е пищен, редуциран е до разголена модерна условност. Писателят е съсредоточен върху персонажите и върху мисълта им. Това са романи от състояния, най-важното от които е състоянието на вярата. Не само на институционалната. Много повече на личната. И не само на персонажите, но и на автора. Ето тук е основният проблем на Емилиян Станев, тук е единственият недостатъчно осигурен ресурс. Никой от персонажите в романите не може да мисли Бога извън Дявола. С изключение на няколко ортодоксални щрихи около Евтимий и Теодосий в „Антихрист“ — тотален еретизъм. Не само в „Антихрист“. И не само у Емилиян Станев. Цялата ни литература гъмжи от богомили, от еретици, от езичници. В нея липсва изцяло другата главна линия в световната човешка мисъл, идваща от Августин, а именно, че злото няма своя собствена природа.”