“Появата на разделното и на разделеното време е най-сериозният удар върху монолитността на петдесетте. Тази монолитност, крепяща се на представата за абсолютното време, владее естетическите закони на социалистическия реализъм до шейсетте години по силата на идеологическия абсолютизъм. Героите на шейсетте „приватизират“, а донякъде и си реституират важни части от авторовия монопол върху времевото единство, върху темпоралната монолитност в литературата. Досегашните спорадични пробиви в тази монолитност не са нещо повече от формални накъсвания на сегашността от ретроспективни набези и футуристични мечтания като чисто механически размествания на времеви пластове. Шейсетте години позволяват на героя на влезе във владение на личното си време, да го отдели органически от историческия процес, да стане тъждествен с него, да го замести, да го персонализира до степен на присвояване и в крайна сметка да разруши представата за обективното единство на времето. Няма единно обективно време — това е една от основните идеи на Теорията. Това е и голямото послание на шейсетте към епохата на петдесетте години.”