“Навремето, щом седнеше на столчето, се пресягах, та да я барна с ръка. Ама колкото пъти се пресегнех и тя се скриваше. Сетне се изхитрих. Не посягам повече с ръка, щото се сетих, че животът ни разделя. Тя, живата ръка е по-инак сторена, та пресегнеш ли се, разпличква въздухът и размества тънката стена на вечните. Много време след туй трябва, додето се намести въздухът и додето се обистри. И оттогава само я гледам. Хвърлям бастуна, да си не помисли, че с него мога да я стигна.”