“За нея най-важно бе да бъдем по-добри, по-умни и по-смели. Провалът беше невъзпитано куче, което трябваше да живее в чужда къща. А когато ние наистина се проваляхме, което се случваше често, тя го приемаше като лична обида. Тъжният неоспорим факт беше, че всички ние, взети заедно, не можехме да се наместим и на малкия й пръст нито по способности, нито по интелигентност. Нито един от нас не бе наследил нейните заложби. Факт, който много скоро стана очевиден за нас, но доста късно за нея. С течение на годините тя се превърна в безутешна нещастна жена, която от своя страна направи всички ни нещастни.”