“Умирам – в повече ми идват слънцето
и вятърът, и децата, които се карат за
кучето,
умирам в утро, от което няма да се роди
стихотворение, а ще е тъжно и зелено, и безкрайно,
когато мама и татко ще ме чакат на моста
и ще мислят,
че идвам от града и няма да ми носят нищо
освен своята разпаднала се пролет в огромни кошници
и ще ме гледат,
но няма да ме виждат, защото
аз умирам от твърде много слънце.

Някой ден не ще бъда в състояние да видя храстите,
и посестримата ми тъгата
ще попие в тревата и портата
ще бъде с черна арка, а небето –
достижимо
за моето отчаяние... Някой ден ще мога
да видя всичко и да затворя очите на мнозина
в ранно утро...

Тогава ще се върна при жасминовите храсти,
за да гледам как градинарят подрежда мъртвите
в лехите...

Умирам от твърде много слънце –
тъжен съм, защото идват дни,
които не вървят... наникъде.”