“- Пиньо, виж ме мене, променила ли съм се?
Беше странно, но Хрисула наистина не беше се променила особено. Тичаше из къщата като вятър, пееше със сипкавия си глас, пълнеше пазвата си с листата на късния невен, кикотеше се за щяло и нещяло и чевръсто си вършеше работата, Пиньо трябваше неохотно да признае, че не се е променила, само фустата я правеше да изглежда по-питомна. Виждаш ли, каза пак Хрисула, не съм се променила, защото не съм изгубила свободата, ами я нося в мене си. Свободата не е отвънка, а е отвътре. Нали тъй, бе момиче? Няма друг, който да разбира повече от нас свободата, нали, за друго може да сме прости и невежествени, ама от свобода разбираме поне колкото пеперудите и калинките,
та запомни от мене, че сякой отговаря за свойта си свобода, само от него си зависи дали да я загуби или не.”