Елада Пиньо и времето Quotes

“Боже, Боже-е-й, не разбираме Божествения ти замисъл не защото е сложен, а защото е гениално прост, за да го проумеем, вяра не ни достига, вяра, на нас главите ни се пръскат да размишляваме, а вярата не приема размишленията не защото са безразсъдни, но поради туй, че тя превъзхожда всякой размисъл, казал го е Йоан Златоуст, казвам го и аз от собствен опит, защото какво ли през главата ми не мина, какви ли книги не четох, какви ли златоусти хора не срещнах, но вярата още не ми достига, защото така сме създадени и никой не може да те научи да вярваш, ако не дойде мигът тя да сполети цяла-целеничка,
но и за това трябва да работим, види ли Господ, че работим над себе си, всичко ще ни даде, всичко, което ни е нужно
и ти ще получиш вяра, ма шери, и ще спреш да умозаключаваш, защото вярата обезсмисля всякакви терзания и размишления.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“… от туй място исках да се фърля преди млого години, затуй се изкачих, долазих с нокти и зъби, също като тебе преди малко. Виж, да не убиеш , не повня защо, никак даже не повня! Пристигнах от далечно село, оти знаех, че морето или ще ме убие, или ще ме спаси. И се научих да управлявам мойто си вряме, да бъда тук и никъде другаде. Онуй нящо, дето ме доведе до този бряг, е от другаде и веке не ме засяга. Теб лъжа, мене истина! Оти остана в другото ми вряме!”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“Щом пътят те е довел при мене, слушай тогава и помни какво ще ти река, аз, простата жена. Хората погряшно определят свойто време. Въртят се там едни стрели в оная играчка, в часовника, де, уж врямето се движело там, те ще ми кажат на мене. Ми, ако зема да стрия с петата си часовника на сол, какво ще стане? Врямето е онуй, дето се движи вътре в човяка! Обаче, човяците – не, та не, имало такова, онакова и още някакво си вряме! Таратанци! Кой да им каже, че ние сме играчките на врямето и отминаваме ние, а не врямето.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“- Пиньо, виж ме мене, променила ли съм се?
Беше странно, но Хрисула наистина не беше се променила особено. Тичаше из къщата като вятър, пееше със сипкавия си глас, пълнеше пазвата си с листата на късния невен, кикотеше се за щяло и нещяло и чевръсто си вършеше работата, Пиньо трябваше неохотно да признае, че не се е променила, само фустата я правеше да изглежда по-питомна. Виждаш ли, каза пак Хрисула, не съм се променила, защото не съм изгубила свободата, ами я нося в мене си. Свободата не е отвънка, а е отвътре. Нали тъй, бе момиче? Няма друг, който да разбира повече от нас свободата, нали, за друго може да сме прости и невежествени, ама от свобода разбираме поне колкото пеперудите и калинките,
та запомни от мене, че сякой отговаря за свойта си свобода, само от него си зависи дали да я загуби или не.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“Искам да заплача и с двете си очи, а не мога. Искам като другите.
Другите пък като тебе не мога.
Срещнах стареца, онзи с бухала, питах го разни работи, но за най-важното забравих, какво е щастието не питах.
Що ти трябва да питаш, момичко, като сичко си знаеш. Сякой миг, в който не си нещастен е щастие.
Трябва да има още нещо, Рибарке. Знам, че има, понякога изгрява под ребрата ми, точно под лъжичката и ме топли, и ме разширява, та в мене си не мога да се побера. Сируи казваше, че тогава Бог е вътре в нас. Туй сигурно е щастието. Само че, не се случва непрекъснато; означава ли, че Бог не винаги е в нас?
Означава, че понякогаш Го забравяме, съвсем Го забравяме. Сигурно така трябва. Защото само когато забравяш, че има Бог, който след всяка твоя стъпка, можеш да поемеш отговорността за своя живот изцяло. Защо инак живяем на бял свят, ако не можем да поемем отговорност за своя живот. Не казвам, че се отричаме от Него, само забравяме кой ни наблюдава всевиждащо. Поради тази причина и грешим, непрекъснато грешим, ама, таквоз нящо е човякът.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“… върху стената на кафенето сред ярките графити червенее надпис здравей, милениум, сбогом, милениум, стои си там втора година като спомен за човешката заблуда, че времето може да се подреди, да се отграничи…”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“… не се страхувай за мен, аз отдавна съм готова, само трябваше да те намеря, виж на, колко път извървях, колко хора срещнах, ти не беше сред тях – и ти чак в Испания отиде, толкова хора срещна, но на този бряг се върна, така пътищата ни да се пресекат, но по-важното е, че се познахме, защото хората може и да се разминат, тъй ми рече Хрисула, и да срещнат погрешно други хора някакви, обаче, ние не се разминахме.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“… и дълго мълчаха, загледани в синята далечина, и Пиньо внезапно почувства, че с него е спокойно и безкрайно да мълчиш, защото той мълчи като морето, като небето, като планината. И че думите не вършат кой знае каква работа, ако мълчанието на хората е по-значимо от тях.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“Помниш ли както ти разказах, момичко, за листото и за дървото. Кога носеше листото на рамо, въздишаше, пък сега, гледам, дървото си нарамила, ама, мълчиш като камък. Речи какво има, белким пък ти олекне. То ние сичко знаем, ама , бива ли да се месим, не бива ли, като се обърне колата, пътища млого, та..

Тогава дойде майката. Направи знак на стареца да си върви. Постави ръка върху рамото на Пиньо и тя се обърна, погледна в очите на майка си и разбра, че времето в нея най-сетне бе тръгнало. Пиньо зарови лице в гърдите й и вдиша любов, още и още. Майката я залюля в скута си, люля я дълго и мълчаливо и накрая Пиньо заплака,

плачеше и с двете си очи.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“Ана посяга и погалва Пиньо по ръката от рамото до пръстите, погалва и рижавата котка, хляба върху масата, тръгва да излиза и милва бялата ружа до входа на колибата, провлачва пръсти през шуплите на скалата, всичко иска да помилва Голата Ана, всичко на този свят, слънцето денем, луната нощем, перцето от гларус, пясъка на морето, очите на Рибарката, пръстите на Пиньо, всичко, иначе защо съществуват,

необлечена, жалка, с блатнозелени очи и минзухарена кожа, грозна и тъжна, заметната с прокъсаната рибарска мрежа, боли да я гледаш, боли да я чувстваш,

Пиньо заплаква и с двете си очи.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“Точно такова детство, тук и другаде, нямах. Дали не хитрувам. Дали не се опитвам сега да изживея по-правилно живота си. Възможно ли е този път да не го сгреша. Възможно ли е другите да не сгрешат моя живот. О, Господи, какво бих правила без грешките на своя живот, усмихна се горчиво.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“… денем четял до забрава в стаята си, но двамата с Пиньо там не влизали, сякаш ако се затворела между четирите стени, любовта им щяла да заприлича на бягство или на нещо забранено – навън в присъствието на морето, огромното му дишане, вълнението му на живо същество с гигантски размери ги карало да се чувстват защитени, а мисълта, че свидетели на тяхната любов са безкрайните пространства на водата и небето я правела да изглежда несвършваща като тях, сякаш нищо лошо не може да се случи вече на този свят…”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“Говори, Давиде, излез и върви по света, Давиде, живей, Давиде, бъди щастлив и бъди тъжен, бъди и двете едновременно. Сигурна съм, че може и така: даже е невъзможно, ако си щастлив да не си и тъжен. Такова нещо е истинското щастие.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“- Срещнах стареца, онзи с бухала. Питах го разни работи, но най-важното забравих - какво е щастието не питах.
- Що ти трябва да питаш, момичко, като всичко си знаеш. Всякой миг, в който не си нещастен, е щастие.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“Някои хора обичат всичко с всичко свое, със сърцето си, с очите си, с думите си, други крият любовта си чак на дъното си и никак не искат другия да научи за нея, странна е наистина такава любов, не любов, а сянка сякаш, призрак сякаш, така ме обича и баща ти, обаче, ако се плашим от чувствата си, те рано или късно ни напускат. А баща ти и пиенето го обърка много, то всичкото заради това се случи най-вече, но също така се отразява на човек и онуй, което той върши цял живот, та няма как касапският занаят да не се е отразил и на главата му. Но Тано не ми вярва и се сърди, когато му говоря така, той смята, че всяка работа е за уважение. Дали пък не е така? Мисля, сине, че ние двамата с тебе също сме виновни, не поискахме да разберем човека, никакви опити не направихме и продължавахме тайно в себе си да се отвращаваме от занаята му, вместо открито да му го кажем и не че нещо щяхме да променим, но поне щеше да разбере, че не той самият ни отблъсква, не зная дали ме разбираш. Всеки човек пази в душата си и едно недокоснато кътче, то си е ни повече, ни по-малко къс от небето. Знаеш ли например, колко песни има баща ти, повече от хиляда. Хиляда пъти като запее, хиляда пъти ще вдигне лице към небето, щото песента е такова нещо, придърпва човека нагоре. И с какво друго ги помни песните Тано, ако не с душата. Не е злодей той, повярвай сине, и да простиш се опитай, ако още не си го направил, защото прошката душата лекува.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“… смях без причина е най-младото чувство на света,
щастието без причина е вътрешното им небе,
празникът тече из вените на телата им, искри от очите им, двете не спират да се смеят, в работилничката е леко и сладко за дишане, за чувстване, за забравяне, за запомняне, дори е опасно в определен момент, а защо е така, Пиньо и това не може да знае, хайде, стига, нямам сили за повече, Ферсо.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето