“Искам да заплача и с двете си очи, а не мога. Искам като другите.
Другите пък като тебе не мога.
Срещнах стареца, онзи с бухала, питах го разни работи, но за най-важното забравих, какво е щастието не питах.
Що ти трябва да питаш, момичко, като сичко си знаеш. Сякой миг, в който не си нещастен е щастие.
Трябва да има още нещо, Рибарке. Знам, че има, понякога изгрява под ребрата ми, точно под лъжичката и ме топли, и ме разширява, та в мене си не мога да се побера. Сируи казваше, че тогава Бог е вътре в нас. Туй сигурно е щастието. Само че, не се случва непрекъснато; означава ли, че Бог не винаги е в нас?
Означава, че понякогаш Го забравяме, съвсем Го забравяме. Сигурно така трябва. Защото само когато забравяш, че има Бог, който след всяка твоя стъпка, можеш да поемеш отговорността за своя живот изцяло. Защо инак живяем на бял свят, ако не можем да поемем отговорност за своя живот. Не казвам, че се отричаме от Него, само забравяме кой ни наблюдава всевиждащо. Поради тази причина и грешим, непрекъснато грешим, ама, таквоз нящо е човякът.”