“Бях признат. Асансьорът ми се носеше нагоре, от петите до върха на главата, в която нещо каза „звън“ и вратите му се отвориха, за да сляза в небето. Не подозирах досега, че у мен има толкова много етажи. Направо ми се зави свят и се олюлях. Значи такова било усещането да те признаят и приемат. Макар и само от „Жени и облекло“. Това бе съвършеното щастие. Искаше ми се да трае дълго. Затова щях да го повторя. Щях да продължавам да пиша. И продължих да пиша все повече и повече през останалата част от живота си, за да задържа това щастие, докато то се обърна срещу мен, обърна ми празната си страница.”