“По това време се организираше влакова колона като специален резерв за обслужване на фронта. Ние с мъжа ми и двамата се кандидатирахме. Мъжът ми стана старши машинист, а аз – машинист. Четири години пътувахме в закрит вагон заедно със сина. През цялата война той не видя дори една котка. Когато близо до Киев улови една, страшно бомбардираха нашия влак, пет самолета ни налетяха, а той я прегърнал: „Писенце, миличко, колко се радвам, че те видях. Аз никого не виждам, постой малко с мен. Дай да те целуна.“ Дете… На детето всичко трябва да му е детско… Той заспиваше с думите: „Мамичко, имаме си котка. Сега имаме истински дом.“ Това няма как да го съчиниш, няма да го измислиш… Ти да не го пропуснеш. Непременно запиши за котката…

Мария Александровна Арестова,
машинист”