“Ти все нещо не харесваш.
Тези думи още повече ме натъжиха.
— Харесвам, харесвам някои неща. Разбира се, че харесвам. Не говори така. Дявол да го вземе, защо говориш така?
— Защото не харесваш. Никое училище не ти харесва. Милион неща не харесваш. Милион неща.
— Има неща, които харесвам. Ти грешиш — точно тук грешиш. За какъв дявол трябваше да казваш това? — попитах аз. Братче, колко тъжно ми стана от думите й.
— Защото нищо не харесваш — каза тя. — Кажи ми едно-едничко нещо, което харесваш.
— Едничко ли? Едничко нещо, което харесвам? — казах аз. — Е добре, ще ти кажа.
Лошото беше, че не можех много да се съсредоточа. Понякога е мъчно да се съсредоточиш.
— Значи да ти кажа едно нещо, което много харесвам, нали? — попитах аз.
Тя обаче не ми отговори. Лежеше накриво, далече — чак на другия край на леглото. Най-малко на хиляди мили от мене.
— Хайде, отговори — казах аз. — Нещо, което много ми харесва или нещо, което ей тъй, просто ми харесва?
— Дето много ти харесва.
— Е, добре — казах аз. Но лошото беше, че не можех да се съсредоточа.”