“Разпокъсана облачност - две-три кръпки по небесния шлифер.
Малко розови бинтове и риванол.
Не вали. Но щом капне дъждът, и започва да щипе,
както щипе от срам пациент, осъзнал, че е гол.

Разпокъсана облачност - две-три кучета с тъжни намордници
и поляни, за които дъждът не е чул.
Не вали. Но щом капне, и пониква дъждовник
с акварелни сандали, които само преди миг е обул.

Разпокъсани нерви. И препечена в залеза тиква.
И единствен, и замаян сред череши скорец.
Който може, да чака и с отломки небесни да свиква,
както свикват ушите с пресипнал звънец.

Който може, да шие... И с конци от велика коприва
да направи така, че светът да е цял.
Аз не мога. А дъждът е отчаян и навярно отива
да попита колко пъти и къде досега е живял.”