Николай Милчев > Quotes

“ЛЮБОВНО

Мирише непростимо на цветя.
И непростимо никъде те няма.
Не ми се диша. Никаква пчела.
И никаква раздяла по-голяма.

Ако те видя, ще е може би.
А може би е само част от нищо.
Мирише непростимо на върби,
които като всичко са излишни.”
― Николай Милчев

“Колко кутии
зелен тебешир
трябват за двора,
потънал в чемшир?
...
Дворът е хубав,
защото пътека
води направо
в къщата мека.
Тя се разтапя
от радост и тича ...
Господи, всичко
на мама прилича!”
― Николай Милчев, Мокра светлина

“Щом службата вечерна върви към своя залез,
сто сини минзухара кандилата си палят.

из "Есенна църква”
― Николай Милчев, Тънък дъжд

“Светлина

Мъничка ваза с една пшеничка.
Вечерна стая ... Това е всичко.

И без светулки, и без поети
въздухът ляга, покълва и свети.”
― Николай Милчев, Само рисунки

“БИЖУТЕР

Ръкопляскам на дивите ягоди... Пея им...
После с тях ти рисувам едно колие.
Ако бях бижутер в магазин за мистерии,
щях да викна сърна да продава небе.

Ако бях бижутер, щях да имам поклонници –
много шипки и праскови, и светлина...
Две изящни врабчета – диаманти сред клоните,
и велико отсъствие на жена.

Ако бях бижутер, щях да кажа на думите
да отидат при друг бижутер.
И да гледам реката – тази църква на рибите,
пълна с блясък и сватбен хайвер.”
― Николай Милчев

“Вит

Върви пред мен най-витата река
и все ме вика с белите си пръсти.
Не помня друга, по-добра ръка
освен на баба ми, преди да се прекръсти ...”
― Николай Милчев, Висока лоза

“Разпокъсана облачност - две-три кръпки по небесния шлифер.
Малко розови бинтове и риванол.
Не вали. Но щом капне дъждът, и започва да щипе,
както щипе от срам пациент, осъзнал, че е гол.

Разпокъсана облачност - две-три кучета с тъжни намордници
и поляни, за които дъждът не е чул.
Не вали. Но щом капне, и пониква дъждовник
с акварелни сандали, които само преди миг е обул.

Разпокъсани нерви. И препечена в залеза тиква.
И единствен, и замаян сред череши скорец.
Който може, да чака и с отломки небесни да свиква,
както свикват ушите с пресипнал звънец.

Който може, да шие... И с конци от велика коприва
да направи така, че светът да е цял.
Аз не мога. А дъждът е отчаян и навярно отива
да попита колко пъти и къде досега е живял.”
― Николай Милчев, Тънък дъжд

“Преди да стане дума за храна,
ти слагаш малко столче пред
библиотеката.
И пипаш томовете на класиците - като жена,
която си избира дреха.
И ми говориш с глас, подвързан с кадифе.
И драскаш с нокът листите, и сякаш подчертаваш -
изгубен стих, пропаднало небе...
И светиш цялата. И столът ти се
олюлява.
Ти пазиш равновесие с единствен гласен звук
и ми приличаш на изящна
христоматия.
И може би защото моя книга няма тук,
ти ми постилаш цялата поанта на косата си.
И рециталът продължава с часове.
Аз вече помня наизуст ръцете ти с изчезналия пръстен.
И вниквам в смисъла на най-
прозрачното перде
и в буквите къпинови, които Бог по кожата ти пръска.
Тогава може би аз - страшно
прегладнял,
долавям римите на първата препечена филия.
И нелогично свързвам хляб с кристал.
Кристалът - с вечерта, която трябва да изпия.
Докато продължавам тази книжна светлина,
аз се надявам лампата да не живее вечно.
Да спре сърцето й. И бавната жена
да се стопи - като кристалче захар в капка млечна.
Но гледам как библиотеката върви към мен
и как от книгите й падат междуметия.
И как една метафора - с поглед замъглен -
ми сваля дрехите, за да ми прочете небето.
И повече не мога да вечерям този глад.
Сервизите и приборите са отчаяни, но знаят -
класиците са писали за всичко в този свят.
Но в другия си ти. И тази стая.”
― Николай Милчев