“Не мога да говоря публично така, както пиша насаме. Мислите ми сякаш не се раждат в собствения ми мозък, а излизат наготово от белотата на празния лист. От вътрешността му. Може би трябва да пробвам: когато говоря пред много хора, да държа в ръцете си празен бял лист – вместо тренажор за концентрация. И с въображаемия извънреален свят на пишещия се случва буквално същото: първичният атом, свит в неписането като незначителна точица, внезапно се взривява, разширява време-пространството ти до невнятното усещане за безкрайност, от което кожата ти настръхва и устните ти пресъхват, а в пулса си усещаш неистовите турбуленции на сърцето… и вече нищо не може да се направи – просто грабваш писалката и със скоростта на светлината се опитваш да разкажеш вселената, която е избухнала в тебе.”