“Видян през погледа на един невръстне хлапак, животът на десетокласника криеше безброй тъмни наслади и изкусителни огорчения. Десетокласникът имаше достъп до бездънен кладенец, пълен със зашеметяваща безнадеждност. Десетокласникът беше винаги изтощен и изцяло лишен от слънчева светлина и елементарна екзистенциална логика. Гаснещ в сумрака на неоновите лампи, изтерзан до смърт от бездарните опити на учителя по оркестрация да прочете някаква тъпа ученическа пиеса на раздрънканото пиано с плитък долен регистър и пластмасови височини, десетокласникът седеше извърнат към прозореца и наблюдаваше как Хелиос потъва зад планината. Ето това вече беше истинско страдание. Копнежът по недостижимата, огряна от слънце вечност, притаена зад непрекъснато отдалечаващия се хоризонт; оранжевите пръстени на здрача, които се търкаляха по балатума; натрапчивият страх от предстоящите матури; халюцинациите за дългогодишно изгнание в консерваторията, за живот, посветен на затъпяващ преподавателски труд и героични концерти в полупразни зали; призракът на червената петолъчка, вклинен в оловното софийско небе; очакването на поредната доза идеология (в Хадес всичко върви!), на поредните лъжи, на поредните воъни, на поредните тържества и сценки с марионетни маршови оркестри, на поредните съкрушителни триумфи на посредствеността, на поредните разочарования и дълбоко удовлетворяващи повърхностни рани; предусещането за още бутафорно време, за повече емоционална атрофия и по-малко меланхолия, за по-малко презрение, но и по-малко любов, по-малко вяра в наближаването на обещаното пробуждане, по-малко жажда за истина, по-малко неприязън към неспирното дрънкане на разстроеното пиано в дъното на коридора, звукът на отвъдното, който тихо се промъква в сулфурните води, изтъркана фраза подир изтъркана фраза. Тайните на нощта никога нямаше да загубят своята привлекателност.”