“Ех, Демире, нямал съм по-страшна среща с жена, която ме е обичала. И ме е прежалила. Да ти подаде ръка от възпитание и да ти се усмихне от любезност... Чак да ти се доплаче. И хем разбираш, че сам си осрал пейзажа, хем разбираш, че нищо, което не заслужаваш, не остава дълго при теб. И пак те яде отвътре, бе, братко! И все ти се иска нещо там, в душата й, още да те обича. Да е останало...”
―
Мария Лалева,
Живот в скалите
