Живот в скалите Quotes

“- Ех, момиче, нека ти кажа и аз нещо. Животът, любовта и децата не ни прнадлежат. Имат си собствени закони и собствен път. Идват точно когато са ни нужни и си отиват пак така, но никога случайно. По тяхната си логика, не по нашата. Затова много често не ги разбираме. Можем да направим само едно - да ги приемем с благодарност, когато дойдат, да им даден вичко най-красиво от себе си и да ги изпратим пак с благодарност, че са споделили себе си с нас. Не тъгувай, Марина, и запомни: любовта не свършва и не умира, тя просто си отива... На друго място, при други сърца. И се връща при теб с друго лице, с друго сърце. Понякога със същото лице, със същия човек, но само тя знае защо отново ви среща. Явно не сме дорасли да познаваме тайната й. А може би истината е толкова близо до очите ни и толкова просто, че не я виждаме. Казах проста, но това не я прави лесна. (Демир)”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Никой и нищо не може да надвика човек, който крещи срещу собствената си рана. Това е най-глухият човек на света. И най-добрият учител по търпение.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Жените, които оставят след себе си повече въпроси, отколкото спомени, са тези - трудните. И за забравяне, и за обичане...
- На жените, които обичах, подарявах залез.
Определено се бях размекнал.
- Защо не изгрев? Символично е, начало... Начало на нов ден.
Дааа, Луиза е жена. Има право да бъде буквална дори в символиката.
- Защото да подариш залез, е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да й подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ми се да подаря залез на жена, не се питам повече дали я обичам.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Силният човек се познава по две неща - не наранява нито с думи, нито с дела и не оставя зад гърба си развалини. Отива си, без да разрушава.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Когато сме млади, ние мъжете, обичаме да сме безотговорни. Или по-точно, не си даваме сметка колко сме безотговорни към чуждия живот. Към чуждото сърце. Искаме и имаме. Жени. Чужди, други, не нашите, не тези, при които се прибираме вечер. Искаме и ги имаме. Не знам кой е по-лошо - това, че имитираме любов, за да ги имаме, или това че наистина е любов, от която се отказваме, когато ни хванат. Или когато усетим, че става все по-трудно да се прибираме у дома с тези, другите жени, в ума и в душите си.
Обичах тази жена. С цялото си сърце. Но я изоставих.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Ех, Демире, нямал съм по-страшна среща с жена, която ме е обичала. И ме е прежалила. Да ти подаде ръка от възпитание и да ти се усмихне от любезност... Чак да ти се доплаче. И хем разбираш, че сам си осрал пейзажа, хем разбираш, че нищо, което не заслужаваш, не остава дълго при теб. И пак те яде отвътре, бе, братко! И все ти се иска нещо там, в душата й, още да те обича. Да е останало...”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“-Свободата е да нямаш нужда от публика - размишляваше Михаил. - Това е много самотна роля, синко. Самотата е изборът или на много страхливия, или на много силния човек. Тези по средата живеем на групи. Върховете са за самотници, чедо! Там няма на кого да си длъжен, с кого да търгуваш, от какво да се страгуваш и на кого другиго да прощаваш, освен на себе си. Точно тази самота ражда приказки. Онези приказки, в който децата ни вярват, преди да извървят лъжите ни. Вече разбираш ли какво е самотата? А свободата? И колко тежи честността до върха ...”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“..Толкова човешко и толкова ужасно страшно е, че искаме да се притежаваме. И че тая жажда да притежаваме ни изгаря дори след любовта. И тогава започваме да я имитираме, за да се самоубедим, че имаме право да оставим връзката си на командно дишане. В името на връзката. Но не и в името на любовта. И тогава почваме да мерим отношенията си в минало. И да си вменяваме дълг към даденото, направеното. От себе си към другия, от другия към себе си. И започваме да мерим връзките във време - другата ни велика заблуда. Щом съм бил толкова дълго с някого, значи това е човекът. Твърде малко се питаме какъв бях, как се чувствах с другия, израснах ли, станах ли по-светъл, по-добър, или потънах, почувствах ли се по-свободен, приближих ли се към мечтите си, или се сринах... Невинаги продължителността на една връзка е белег за качеството ѝ. Виждала съм достатъчно дълги и разрушителни връзки. Затънали в мерки и теглилки, дори не подозираме, че следващата ни крачка е да започнем да търгуваме. Първо с нас самите, после с другия, когото не искаме да пуснем. Или да напуснем. Поради дълг, вина, навик, страх, обещание, зависимост… Без значение. Ей така се убиваме във връзки на командно дишане..”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“- Голямата любов, синко, не я срещаш. Спомняш си я в мига, в който се появи пред очите ти (Михаил)”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“- Таралеж в гащите е красивата и умна жена, приятелю... Цял жувот съм бягал от такива.
Никой не можеше да лъже по-очерователно от него. Не само че не е бягал, ами настървено ги е търсил. Такова его има нужда от предизвикателства и война.
- Грешиш! Таралеж в сърцето са - апострофира го Демир с усмивка. - Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си. На това, Михаиле, му се вика тъжна ирония.
- Тъжка ирония или необозрима глупости е да приемеш женската любов за неизменна даденост, аз пък да ти кажа. Имах една жена, Демире ... Красива жена, силна. Много достойна. Обичахме се. Но нейните дяволи в комбинация с моите образуваха такъв ад, че можехме да разплачем и Данте. Все още я обичам, но ако я видя, ще избягам. Точно като дявол от тамян. Въпреки че тя не е тамянат. Не, не! Тя носи в себе си липсващата част от моя ад.
- А къде е раят ти, Михаиле?
- Пак при нея. В първите няколко мига на срещата. Преди да са се надушили дяволите ни.
- Колко разстояние ви е нужно?
- Живт-живот и половина. Когато я изоставих, вървя дълго след мен. Като Мария-Магдалена след Христос. Продължаваше да вярва в мен. Вярваше дори в нещо, което аз отдавна бях забравил, че нося. Беше надскочила гордостта. Тогава я мразех, тежеше ми тази нейна любов. Много по-късно разбрах защо. Защото не можех да обичам като нея. Не бях се научил. Бях свикнал да ме обича. Мислех, че ще ме обича вечно, каквото и да се случи. Но когато един ден осъмнах без сянката й зад гърба си, усетих самота, каквато не бях изпитвал. А каква е истинската пустота, разбрах, когато я видях, прегърнала друг.
- Потърси ли я?
- Не. След като се страхуваш да обичаш, не ти се дава и смелост нито за битка, нито за извинение.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Нашите избори са толкова тихи, колкото се осмеляваме да бъдем честни. И колкото се осмеляваме да бъдем силни. Шумът, гневът, излишъкът от думи са знаците на отклонението от избора.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Да си познаваш затвора понякога е достатъчно, за да го разрушиш.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“–Само заклет пияница и стар развратник като мен може да ти го каже, Демире. Жената и ракията биват точно три вида - неотпита, изпита и недопита. Тая, последната, ме правърна в мъдрец...
– Последната недопита жена или последната недопита ракия, Михаиле? Бъркаш мъдреца с дървения филисоф, ма найсе. А само светец като мен може да ти отговори, че жената бива точно два вида - силна и слаба ракия. Останалото е въпрос на пияч, Михаиле!”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Човек трябва да празнува деня, в който съзнателно се е върнал
отново на този свят. Всеки има такъв ден. Това е денят на спасението.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“- Обещавай, но само наум. Пред себе си. Мъжът е хубаво да се научи да обещава в мълчание и да се извинява на глас. Преди време в кръчмата на Ставрос водих точно същия разговор с Богомил, както с теб сега. Още реставрираше старата черква. Скачаше като петел стещу мен, че нямало непоправими и непростими неща. Казах му: 'Непростими наистина няма, Богомиле, но непоправими... Мога да поспоря. Не искам да ти разбивам илюзиите, момче. Млад си, зелен си. Мек ти е цинизмът още. Много са ти времето и самочувствието, малко са ти разните и тишината. Но от мен да запомниш една мъжка приказка - смъртта, жената и алкохолът нямат прошка, когато си прекалил да си играеш с тях. Не дах боже, да си ги подценил'.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“- Михаил, знаеш ли, чувам я понякога нощем. Все още олаче... Май че още го обича! - стресна ме Павел със звънкия си като камбана глас.
- И аз я чувам, синко, но не мисля, че плаче, защото го обича. Човек плаче много по-дълго от обида, отколкото от любов, детето ми. Плаче поради илюзии, поради мечти, които е имал. След една раздяла сълзите измиват ненужното, за да остане чист споменът за любовта. Хубаво е човек да си обича спомена за любовта с някого. Затова нека плаче сега... А ние с тебе ще се правим на глухи.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“- Не си простих това, че дадох надежда на наранена от друг жена. И си взех обратно надеждата, когато я изоставих и избрах да остана при жената, с която живеех от няколко години. След мене в тези очи вече нямаше рана, имаше ад. Тя беше живото ходещо и дишащо доказателство за моя провал. Такава жена не можеш да забравиш, но можеш да намразиш. Да я превърнеш в демон в ума си, да я унизиш. Не само можеш, налага ти се, искаш! Повече от всичко! Задължително е! Мачках я в ума си, на живо, насаме, пред други хора. Винаги, навсякъде. Мразех я. А тя се усмихваше и питаше: "Как си? Добре ли е при теб?". И я намразвах още повече. Или ми се искаше да е така.
- Защо се отказа да обичаш? - замислено ме попита учителката на Павел.
По интонацията на въпроса разбрах, че Павел и като негови осиновители бяхме спасени.
- Защото ме караше да се чувствам малък.
- Ти си бил малък. Големите не се отказват от любовта>
- Ако я помоля за прошка сега, на глас, ще попие ли моето извинение във въздуха, ще стигне ли до нея? Ще й се разкрие ли тайната на прошката? Вече вярвам, че душата на другия ти се е извинила още преди да те обиди. Човек е устроен странно и загадъчно. Дори до края на дните си да не чуеш с ушите си простата думичка "извинявай", в един миг, извън всяка логика и доказателства, усещаш с кожата и с душата си, че някой някъде си се е извинил. В този момент трябва да простиш на себе си. Защото си забравил голямата истина, че обидата, и прошката започват и свършват с теб.
.......
- Където и да е, знам, че ми е простила. Аз съм осъденият да помни.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Имам думи, нп нямам дефиниции. И тишини имам.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Тъжно нещо е човек с лице назаем.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Крачката между умората и мъдростта е любовта, която искаш да дадеш.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Надушвах хаоса в тази жена, а също и някаква скрита рана. И това ме превръщаше в звяр с инстинкт на убиец." (Михаил)”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Грозна и банална като всеки любовен триъгълник, в който накрая тържествува свинята майка. "От много години сме заедно, много неща ни свързват"... Малоумник, ми какво тогава правиш в чуждото сърце, в чуждия живот и чуждия креват, бе, лигьо, като толкова неща ви свързват и в кочината щастливо грухите в мир и любов? Да го срещна аз тоя, па да му обясня, че щом се е появила втора жена в сърцето, значи първа вече е нямало.”
― Мария Лалева, Живот в скалите