“Селската библиотека бе преградена с талашит – книгите бяха в задната част на помещението, а в предната се помещаваше смесен магазин. В магазина се смесваха вафли, сирене и два вида колбас, заедно с пластмасови легени и кофи, пирони и електрически крушки.
Сред тая смес от стоки за ежедневна и неежедневна употреба се открояваше дребната изящна фигурка на магазинерката библиотекарка Сия. Фигурка, сякаш изработена от порцелан, с красиво лице, също порцеланово бледо. Една жена на 33 и на тази възраст останала без мъж. От близо година тя ходеше в черно – не можеше да прежали съпруга си Иван. Една сутрин той тръгна към града за стока и повече не се върна. На остър завой с бясна скорост го бе срещнал челно джип „Хамър“.
Екип на гражданска защита близо два часа бе вадил тялото изпод ламарините на смазания опел.
Шофьорът на хамъра се отърва и без драскотина, и без присъда. Оказа се Дима Бичевский, борец, получил българско гражданство с предимство, за да разнася спортната слава на България. На някакво първенство се бе преборил за златен медал и в негова чест бе изсвирена „Мила родино“. Новата му родина сигурно му беше много мила, че само щом чу химна, по лицето на бореца потекоха сълзи. Тия сълзи разчувстваха цяла България и след състезанието шампионът бе отрупан с почести – лично президентът му връчи висок държавен орден. А пък банкери му връчиха ключовете на черния брониран джип. Джипът, с който преди година шампионът смачка Иван от село Ново Плодородно.
А в момента якият Бичевскиий мачкаше турчин на тепиха и това се предаваше по телевизията, директно от далечна Япония.
– Браво на нашето момче! – викаше коментаторът. – Истински руски богатир, който се бори като български лъв!
Това прозвуча достатъчно объркващо, та коментаторът продължи да уточнява мисълта си, докато съвсем се забърка:
– Както руските богатири се бореха заедно с българските опълченци срещу турския поробител, така и Бичевский, този храбър руски българин пречупи волята на турския състезател!
Звукът на телевизора гърмеше радостно, а по бялото лице на зачернената Сия се стичаха две сълзи.
– Изплака си очите, Сийо! – каза баба Райна и смени канала с дистанционното.
От залата в Япония се пренесоха в турски сериал.
– Повтарят го, снощи го гледах – уточни баба Райна, зяпнала в екрана. – Айше, и тя като теб – вдовица… Мъжът ѝ го убиха заради наркотици. Ама тя бързо го прежали. Ербап жена! Няма да плаче цяла година като теб…
Баба Райна отпи от кафето. Всяка сутрин тя присядаше в смесения магазин на кафе и приказка. Преди време тук се събираха и други жени от селото, но напоследък се изпогубиха – една по една се пръснаха по гурбет. Коя да бере маслини в Гърция, коя за портокали в Испания. Имаше и такива, дето се уредиха да гледат болни евростарци по чужди земи, а на мъжете си пращаха по някое евро – да се гледат сами… С тия европомощи мъжете се заседяваха в кръчмата, а в магазина се отбиваха набързо – само за хляб и салам.
– Дай един хляб и ми резни двеста от хамбургския… – рече бабата, без да изпуска действието на турския сериал. – Пиши го на тефтера!”
―
Михаил Вешим,
Руският съсед
