“- Михаил, знаеш ли, чувам я понякога нощем. Все още олаче... Май че още го обича! - стресна ме Павел със звънкия си като камбана глас.
- И аз я чувам, синко, но не мисля, че плаче, защото го обича. Човек плаче много по-дълго от обида, отколкото от любов, детето ми. Плаче поради илюзии, поради мечти, които е имал. След една раздяла сълзите измиват ненужното, за да остане чист споменът за любовта. Хубаво е човек да си обича спомена за любовта с някого. Затова нека плаче сега... А ние с тебе ще се правим на глухи.”
―
Мария Лалева,
Живот в скалите