Albena Nikolova

“But man had changed. He had lost the old knowledge and old skills. His mind had become a flaccid thing. He lived from one day to the next without any shining goal. But he still kept the old vices—the vices that had become virtues from his own viewpoint and raised him by his own bootstraps. He kept the unwavering belief that his was the only kind, the only life that mattered—the smug egoism that made him the self-appointed lord of all creation.”
― Clifford D. Simak, City

“— Кога човек се смята за пораснал?
Лиза се замисля за момент.
— Когато мисли повече за себе си, отколкото за другите — казва прегракнало тя и тръшва прозореца.”
― Ерих Мария Ремарк, The Black Obelisk

“Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти

До себе си, щом искаш да съм влюбен

Ех, вярно е, далечното гнети

но за това пък близкото погубва!

Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж —

Далечното е всъщност ореолът.

Една мечта се срива отведнъж

Разбулиш ли я, видиш ли я гола.

Дори една „Мадона“ от Рембранд

Погледната от близичко е грозна

И целия и гений и талант

Е в нейната далечна грациозност.

Дори земята, таз, околовръст,

Която отдалеч е рай вълшебен

Отблизо ти се вижда буца пръст —

Пръст, във която ний сте легнем с тебе…”
― Дамян Дамянов

“Изабела ме целува. — Музиката! — казва тихо тя. — И светлината на въртележките в мъглата! Къде е останала нашата младост, Рудолф? — Да, къде? — казвам аз и изведнъж усещам сълзи в очите си, без да разбирам защо. — Дали изобщо е имало в живота ни младост? — Ти си моята младост — казвам на Изабела. — Сега зная това. Ти си всичко, което принадлежи към нея. И едното, и другото, и още много повече. И това — че човек разбира нещата едва тогава, когато му се изплъзнат. „Нима ще ми се изплъзне тя? — мисля аз. — Какво приказвам? Била ли е моя някога? И защо да ми се изплъзне? Защото тя го казва? Или защото изведнъж се появи този хладен, безмълвен страх? Тя е казвала вече толкова много неща и аз така често съм се страхувал.“ — Обичам те, Изабела — казвам й. — Обичам те повече, отколкото съм мислил. Това е като вятър, който започва да вее и за който мислим, че е само игрив полъх, а изведнъж сърцето се огъва от него като върба при буря. Обичам те, любов на моето сърце, единствен покой всред общото брожение, обичам те, тебе, която чуваш като ловджийско куче вечер дали цветето е жадно или времето е уморено, обичам те, и любовта се втурва навън от мене като из някоя току-що отключена врата, зад която се разкрива непознатата градина; аз още не разбирам това напълно, учуден към и все още малко ме е срам от моите големи думи, но те шумно връхлитат, ехтят и не ме питат; някой, когото не познавам, говори чрез мен и аз не зная дали това е някой четвъртостепенен мелодраматик или сърцето ми, което вече не се страхува”
― Erich Maria Remarque, The Black Obelisk