Vito Golladay

“When the hatred stops will the love begin? When there is no more greed will there then be peace?”
― Sherman Kennon, My Thoughts

“Was there something … something evil …getting at Hugo? This bizarre and unwelcome thought surfaced in his mind. Were demons and evil spirits only to be found in the bible stories, or maybe this was some sort of challenge to him to deal with without help from anyone, least of all from the One who he constantly questioned and tried to understand …”
― Elizabeth Tebby Germaine, A MAN WHO SEEMED REAL: A story of love, lies, fear and kindness

“The care of babies involves education, and is entrusted only to the most fit,” she repeated.

“Then you separate mother and child!” I cried in cold horror, something of Terry’s feeling creeping over me, that there must be something wrong among these many virtues.

“Not usually,” she patiently explained. “You see, almost every woman values her maternity above everything else. Each girl holds it close and dear, an exquisite joy, a crowning honor, the most intimate, most personal, most precious thing. That is, the child-rearing has come to be with us a culture so profoundly studied, practiced with such subtlety and skill, that the more we love our children the less we are willing to trust that process to unskilled hands—even our own.”

“But a mother’s love—” I ventured.

She studied my face, trying to work out a means of clear explanation.

“You told us about your dentists,” she said, at length, “those quaintly specialized persons who spend their lives filling little holes in other persons’ teeth—even in children’s teeth sometimes.”

“Yes?” I said, not getting her drift.

“Does mother-love urge mothers—with you—to fill their own children’s teeth? Or to wish to?”

“Why no—of course not,” I protested. “But that is a highly specialized craft. Surely the care of babies is open to any woman—any mother!”

“We do not think so,” she gently replied. “Those of us who are the most highly competent fulfill that office; and a majority of our girls eagerly try for it—I assure you we have the very best.”

“But the poor mother—bereaved of her baby—”

“Oh no!” she earnestly assured me. “Not in the least bereaved. It is her baby still—it is with her—she has not lost it. But she is not the only one to care for it. There are others whom she knows to be wiser. She knows it because she has studied as they did, practiced as they did, and honors their real superiority. For the child’s sake, she is glad to have for it this highest care.”
― charlotte perkins gilman, Herland

“– Мистър Бог няма лице.
Обърнах се към нея и повдигнах въпросително вежди: „Как така?“ Ана отново се допря до ухото ми:
– Щото няма нужда да се обръща, за да види всички. Зат’ва! – после се облегна на пейката и, потвърждавайки с кимане своята увереност, скръсти ръце, с което показа, че слага точка по въпроса.
На път за вкъщи я попитах какво бе искала да каже с думите „няма нужда да се обръща“.
– Ами аз си имам „предница“, имам си и „задница“, зат’ва трябва да се обръщам, ако искам да видя какво има отзад. А Мистър Бог не трябва.
– А какво прави той тогава?
– Мистър Бог има само предница, той няма задница.
– О – кимнах на свой ред аз, – разбирам.
Идеята, че Мистър Бог няма задница, ми се стори удивително смешна и с все сила се опитах да потисна смеха си. Не успях и след малко избухнах. Ана бе леко озадачена от моя изблик.
– За к’во се смееш?
– Просто на идеята, че Мистър Бог няма задница. Ана присви за миг очи и прихна. Усмивката озари очите й и тя грейна като бенгалски огън.
– Той си няма и онова, нали? – смехът й се разнесе по улицата, издигайки по нея малки барикади. Всички отявлени и самодоволни християни се спънаха в смеха и се намръщиха.
– Мистър Бог си няма дупе – си пееше Ана по мелодията на един християнски химн. Намръщените физиономии гледаха все по-скандализирано и ужасено.
– Отвратително! – каза Неделният Костюм.
– Малка дивачка! – изскърцаха Неделните Обувки.
– Дяволско изчадие! – отсече Джобният Часовник с полюляваща се от жилетката верижка, но Ана продължаваше, смеейки се заедно с Мистър Бог.
По пътя към къщи тя упражняваше новооткритата си игра. Както се хвърляше с духовното си същество в обятията на Мистър Бог, така се хвърляше с физическото си същество в моите.
„Мистър Бог няма дупе“ не беше шега, Ана не се държеше като непослушно или глупаво дете. Това бе просто изригване на нейния дух. С тези думи тя се спусна към Мистър Бог и той я улови. Ана знаеше, че ще я улови, знаеше, че нищо не я грози. Наистина нямаше друг начин, просто трябваше да се направи. Това бе нейният начин да бъде спасена.
И с мен си играеше така. Заставаше на известно разстояние, затичваше се и се хвърляше в прегръдките ми. Затичването беше целенасочено и активно, миг след като отскочеше, оставаше напълно пасивна и неподвижна. Не полагаше никакво усилие да ми помогне, за да я хвана, никакво усилие за собствената си сигурност. Сигурността за нея не бе нито едно от тези неща, сигурността означаваше да се довериш на другия.”
― Fynn, Mister God, This is Anna