Johnson Gregory

“There was a smell of Time in the air tonight. He smiled and turned the fancy in his mind. There was a thought. What did time smell like? Like dust and clocks and people. And if you wondered what Time sounded like it sounded like water running in a dark cave and voices crying and dirt dropping down upon hollow box lids, and rain. And, going further, what did Time look like? Time look like snow dropping silently into a black room or it looked like a silent film in an ancient theater, 100 billion faces falling like those New Year balloons, down and down into nothing. That was how Time smelled and looked and sounded. And tonight-Tomas shoved a hand into the wind outside the truck-tonight you could almost taste time.”
― Ray Bradbury, The Martian Chronicles

“Аз съм добра майка. Мисля за всичко, което може да им се случи. Предвиждам всяка възможна злополука. А да не говоря за опасностите, които ще ги грозят, когато пораснат. Или когато излязат от градината. Не. Тези опасности си ги запазвам за после. Казах вече. Че за тях ще мисля после. Имам време. Имам време. Засега има толкова катастрофи, които трябва да предположа, толкова катастрофи. Обичам ги, защото мисля за най-лошото, което може да им се случи. За да го предвидя, за да го предвидя. Не за удоволствие мисля за кървави страхотии. Те сами ми се налагат. Това доказва, че държа на децата. Отговорна съм за тях. Те зависят от мене. Те са мои деца. Трябва да направя всичко, зависещо от мен, за да предотвратя безбройните беди, които ги дебнат. Тези ангелчета. Неспособни да се защитят, да разберат кое е добро за тях. Обичам ги. За тяхно добро мисля за всичко това. Не ми прави ни какво удоволствие. Потръпвам при мисълта, че могат да хапнат отровни плодове, да седнат на влажната трева, да ги удари откършен клон, да паднат в кладенеца, да се търкулнат от високия бряг, да глътнат камък, да ги ухапе мравка, пчела, бръмбар, да ги клъвне птица или да се одраскат в къпинака, да помиришат прекалено силно някое цвета и да има влезе листенце в нова, да го запуши, той да се възпали, възпалението да се пренесе в мозъка, да умрат толкова мънички, ето, падат в кладенеца, давят се, един клин се стоварва върху главите им, стъклото се чупва, кръв, кръв…

Тя не издържаше повече. Стана и безшумно отиде в стаята на децата. Седна на един стол. Оттам ги виждаше и трите. Те спяха, спяха, без да сънуват. Лека-полека и тя се унесе със свито сърце в тревожен сън. От време на време се стряскаше в съня си като куче, което мисли за глутницата.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“He would take refuge in a homey understanding of Faroese ways only to be slapped back to an uncomfortable position as an American by some terrible smell: uncomfortable because he could no more now imagine himself standing at an oak door with a brass knocker, wearing a tie and holding a bottle of Médoc, than he could picture eating rotten meat. He was floating around in cultural hyperspace; nothing felt right.”
― Susanna Kaysen, Far Afield

“If your world is out there and you are in here then the only things that will gather within these walls are time and bitterness. Eventually, that bitterness will eat away at you and leave nothing behind but resentment and hate.”
― R.D. Ronald, The Zombie Room