Mirela Nikolova

“To love someone is like moving into a house," Sonja used to say. "At first you fall in love in everything new, you wonder every morning that this is one's own, as if they are afraid that someone will suddenly come tumbling through the door and say that there has been a serious mistake and that it simply was not meant to would live so fine. But as the years go by, the facade worn, the wood cracks here and there, and you start to love this house not so much for all the ways it is perfect in that for all the ways it is not. You become familiar with all its nooks and crannies. How to avoid that the key gets stuck in the lock if it is cold outside. Which floorboards have some give when you step on them, and exactly how to open the doors for them not to creak. That's it, all the little secrets that make it your home.”
― Fredrik Backman, A Man Called Ove

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.
Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.”
― Димитър Талев, Преспанските камбани

“Love is the bold affirmation of hope. You don't embrace hope when death and destruction are in command. You don't put on your best dress and tuck a flower in your hair when you are surrounded by ruins and shards. You don't lose your heart at a time when hearts are supposed to remain sealed, especially for those who are not of your religion, not of your language, not of your blood. You don't fall in love in Cyprus in the summer of 1974. Not here, not now. And yet there they were, the two of them.”
― Elif Shafak, The Island of Missing Trees

“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.”
― Димитър Талев, Железният светилник