Eli

“Чудиш ся: какъв е смисълът на всичко туй, което виждал окол‘ теб да става, па и на туй, кое ти сам правиш? Какъв? Гледаш: хора строят къщи, отглеждат децата си, работят като ратаи, кога са бедни, или пък ся пъчат важни, кога са чорбаждии. Непрекъснато сноват насам-натам, нещо действуват, па работят, па ся учат, па жълтици събират, па ся пиянчат, па не знам какво. И сите си придават важност – от поселдния ратай до самого Великаго везира в пъклен ад Цариград, сите искат да са важни, сите ся имат за не знам що си. Мале! Гледаш тъй и по някое време с годините ти ся отварят очите и разбираш за що иде реч. От Балкана туй ся види ясно: Брате, человеческий свят е като кръпка връз телото на земята. Хора са малко излишни. Нищо няма никакъв смисъл. И не защото накрая фърляш топа и сичко, за кое си ся трудил и старал, кое си обичал и мразил, и прочия, вече е без значение, барем за теб. Не зарад нелюбезна смърт нещата губят смисъл, ами ей тъй, сами по себе си. И вечно да ся живееше, пак нищо не би имало никакъв смисъл. Вечний живот би рекло вечна безсмислица. Но туй в това бактисване, кое та е обфанало, не та изпълва с тъга, не та опечалява, нито та особено обезсърдчава. Просто си казваш: ето на, тъй стои работата. Цялата работа е напълно продухана изначално – като недостроена някоя си къща без врати и прозорци. Цялата работа е недостроена поначало. А хора са луди. Виж ги, огледай ся – в туй няма никакъв здрав разум! А че виж и себе си. И ти си същия. Пък и тая револуция, с коя сме ся ний зафанали юначно - какъв е нейний един смисъл? Свобода народа? Какво та той интересува? Никой ся не интересува от народа, а и народ ся не интересува от никого – туй също ти тряба дълбоко и яко да помниш , как викаше баща ми; ако нещо ся случи с теб, пет пари няма да даде народа – в туй абие можеш да си сигурен. А дето вика Общий – най-голямата тайна е, че народ не съществува; няма такова нещо; туй са го измислили…”
― Милен Русков, Възвишение