Willothewisp9 .

“непрекъснато съм изплашен до смърт като трябва да свърша
всичките най-обикновени неща, всички онези малки неща, които
хората успяват да вършат с такава лекота.”
― Charles Bukowski, Love Is a Dog from Hell

“Да напуснеш означава да изчезнеш, да се изпариш, да дезертираш, да зарежеш.
Да си тръгнеш е нещо съвсем различно, тръгваш си спокойно и по някаква уговорка, и това е всичко, което засега искам да кажа по този повод.”
― Edo Popović, Oči

“Всяко себеобяснение е подло себеизвинение за несъществуваща вина.”
― Константин Павлов, Записки 1970-1993

“Често се чудим какво е станало с онези хора, които една вечер са излезли да си разходят кучето, купили са си пакет цигари или никотинови дъвки и повече никой не ги е видял. Дали не са били отвлечени от извънземни точно пред кварталното кафене и касиерът нищо не е забелязал? Или са били поразени от любов от пръв поглед долу пред дома си и за забравили, че семейството им ги чака на масата, за да нападне пастата с шунка? Често си мислим за крайни изходи - или че живеят на някой райски тропически остров, далеко от финансови грижи, или че са били убити при неизяснени обстоятелства и тялото им е било заровено набързо и небрежно край някой междуградски път. Трудно ни е да си представим най-обикновеното решение. Просто една вечер човекът не може да се върне у дома, свива надясно, когато е трябвало да тръгне наляво, и разбира, че тази отбивка оттук насетне определя един по-различен живот.
Пленници на собствената си рутина, понякога ние завиждаме на онези, които един ден имат силата да променят съдбата си, да си измислят нов живот, който си представят пълен с безподобни възможности и запаси.
В моя случай става дума за слабост, не за сила. Онази вечер на 3 януари 2010 година аз просто нямах вече куража да седна отново пред пастата и лицата на домашните и единствената сила, която намерих у себе си, беше да избягам. Сега, когато си мсиля за това, да, смятам, че деня, в който зарязах всичко , нищо не бе планирано предварително и все пак всеки епизод от живота ми ме накара в крайна сметка да си тръгна.
Никъде не те учат да казваш не. Със сигурност не в семейството, където отказът на невръстното дете е преживяван като каприз и веднага потискан, нито пък в училище, разбира се, а още по-малко на работа. Според мен всичко идва оттук. От тази неспособност да казваме не, от тези половинчати избори, от тези половинчати животи, които мъкнем, без да посмеем да протестираме. Бягството е навярно онова, което остава на хората, които никога не са се осмелили да се противопоставят. Бягството или смъртта.”
― Carole Fives, Quand nous serons heureux