Diana

“— Червена точка ти нося! — похвали се той. — Знаех си стихотворението.
— Браво! — похвали го Ташев, взе го на ръце и го целуна по бузата.
— И две черни, обаче!
— Така ли? — правеше се на строг Ташев. — За какво?
— За плюене на другарче. Само един път го наплюх, а другарката ми сложи две черни точки.
— Друг път така да не правиш!
— След училище обаче го плюнах и за другата точка.”
― Братя Мормареви, Войната на таралежите

“О, какво незабравимо блаженство — да лежиш в такава нощ сред уханието на папрат и треви, в нощта на шепнещите сънливи гласове, които правеха този мрак още по-сънлив. Възрастните бяха забравили, че той е там, тъй тихо, тъй безмълвно се бе сгушил Дъглас, заслушан в плановете, които те гласяха за неговите и за своите бъднини. Гласовете отекваха и се носеха заедно с лунните облачета цигарен дим, еднодневките, подобно оживели ябълкови цветове, почукваха лекичко по далечните улични лампи и гласовете отлитаха към идните години…”
― Ray Bradbury, Dandelion Wine

“Бих спал с кинокамерата до себе си, за да документирам случващото се наоколо, докато отсъствам, потънал в сън. А също и какво ми се случва в съня. Защо не?”
― Микеланджело Антониони, Снимам, следователно живея: записки за киното

“Един ден, когато Изидор се вглеждаше в своето парче небе, получи просветление. Разбра, че Бог не е нито мъж, нито жена. Позна това, когато си казваше думата „Боже”. В тази дума се криеше развръзката на проблема с пола на Бога. „Боже” звучеше по същия начин като „слънце”, като „въздух“, като „място”, като „поле”, като „море”, като „живото”, като „тъмно”, „светло”, „студено“, „топло”... Изидор с вълнение повтаряше откритото божие име и след всеки път знаеше все повече и повече. Боже беше младо, но същевременно съществуваше от началото на света или и по-рано, защото „Боже” звучи по същия начин като ‘винаги”), беше необходимо за всеки живот (както „изхранване”), намираше се във всичко (като „навсякъде”), но когато се опиташ да го намериш, нямаше нищо („като „никъде”). Боже беше пълно с любов и радост, но се случваше да бъде жестоко и опасно. Имаше в себе си всички черти и качества, които съществуват на света, и приемаше образа на всяко нещо, на всяко събитие, на всяко време. Твореше или унищожаваше или позволяваше сътвореното да се разрушава само. Беше непредвидимо като дете, като някой побъркан. По определен начин приличаше на Иван Мукта. Боже съществуваше по толкова очевиден начин, че Изидор се чудеше как е могъл някога да не си дава сметка за това.”
― Olga Tokarczuk, Primeval and Other Times