Лучка Николова

“И с хората било тъй, щото безкраят на висинето бил мерило за душите им, щото въздухът бил на кристали, големи колкото храм. От синята фуния на небето капели капки-векове връз планините на тая земя и тихо, като неподковано копито, потъвали в детелинените вирове на равнините…”
― Петя Караколева (Сърцето на солта)

“На брода реката спеше по-неподвижна от свлеклò на смок.”
― Петя Караколева (Сърцето на солта)

“...Росèна ги съблече и намъкна връз двамата ризата на баща им, главите им щръкнаха из огърлието и те заприличаха на двуглаво агне, едната глава на агнето се късаше от смях, другата ревеше, че още е гладна.”
― Петя Караколева (Сърцето на солта)

“- Броде – рече тихо, ама гласът му беше такъв, че в ехото се отвориха кладенци, откъдето дълго извираше: „Броде… роде… де… е…”
― Петя Караколева (Сърцето на солта)