Desislava

“As for courage and will - we cannot measure how much of each lies within us, we can only trust there will be sufficient to carry through trials which may lie ahead.”
― Andre Norton

“Всеки стоеше откъм собствената си страна в нашия нов свят и в продължение на дълги периоди можехме само да махаме и да си правим знаци през глъчката и олелията. Вечер, когато всички задължения бяха изпълнени, се тръшвахме, капнали, да гледаме новини, телевизионни викторини или стари филми и макар никой от двама ни да не се осмеляваше да го изрече гласно, сигурен съм, че и тя понякога се питаше дали всички подробности и формалности, всички отегчителни и нелепи прозаични ангажименти не бяха засенчили така наречения смисъл на живота. Едва много по-късно ми хрумна, че смисълът вероятно не се заключава в подбрани мигове, заснети от мен и залепени в дебелия семеен албум; смисълът на всичко по-скоро се корени в съвкупността от повтарящи се тривиални дейности, в самото повторение, в закономерностите на това повторение. В течение на еднообразното всекидневие бях усещал смисъла като внезапна и мимолетна лекота, когато, залитащ от изтощение, спирах помежду кухненската маса и миялната с поредната мръсна чиния в ръка и до слуха ми някъде от вътрешността на апартамента долиташе смехът на децата. В случайни, откъслечни мигове ме спохождаше прозрението, че именно рутинно повтарящите се думи и действия са средоточието на онова, което се бе превърнало в мой живот; че не бих могъл да се доближа повече до същината на битието си.”
― Jens Christian Grøndahl, Silence In October: A Haunting Literary Psychological Novel of Marriage, Memory, and the Mystery of Connection

“Вече никъде не присъстваше бавността, освен може би в манастирите и храмовете, но дори и там нямаше свобода. Всички и навсякъде залагаха на бързането, защото онзи, който беше по-забързан и изпълняваше задълженията си с такава скорост, сякаш всеки миг ще се разпадне от бързане, той беше успешен и за пример, на него собственикът плащаше с готовност. Трябваше само да маршируваш решително като на военен парад, да блъскаш с пръсти по клавиатурата, сякаш с всеки удар искаш да унищожиш буквите завинаги, да издаваш сметки като автомат, да пишеш рецепти и да удряш печати толкова яростно, че ръката ти едва ли не да изскочи от рамото...
Отвсякъде изчезна спонтанността, защото всичко се беше устремило да осъществява на дело предсказанията на футуристичните романи, според които един ден хората ще се превърнат в роботи. И този ден дойде. Незабелязано.”
― Tatjana Gromača, Božanska dječica: roman za odrasle koji bi željeli ostati mladi

“Where do we get the energy to keep on hoping and praying that things will get better? What makes us believe we DESERVE a happy life to begin with? Is this just an American phenomenon? We just assume that we are entitled to happiness? And when we do get the things we wished so hard for, are we happy? Or do we just want more...? And what about people in less developed countries who's lives are REALLY hard? People who live in places where infant death, widespread disease, rape, general oppression, poverty and starvation are the norm. Why do THEY keep going? Do they hope for happiness too, or do they think there are no other options but to keep living. I need to know.”
― Jessica Kenley, Kidowed