Desislava

“Вече никъде не присъстваше бавността, освен може би в манастирите и храмовете, но дори и там нямаше свобода. Всички и навсякъде залагаха на бързането, защото онзи, който беше по-забързан и изпълняваше задълженията си с такава скорост, сякаш всеки миг ще се разпадне от бързане, той беше успешен и за пример, на него собственикът плащаше с готовност. Трябваше само да маршируваш решително като на военен парад, да блъскаш с пръсти по клавиатурата, сякаш с всеки удар искаш да унищожиш буквите завинаги, да издаваш сметки като автомат, да пишеш рецепти и да удряш печати толкова яростно, че ръката ти едва ли не да изскочи от рамото...
Отвсякъде изчезна спонтанността, защото всичко се беше устремило да осъществява на дело предсказанията на футуристичните романи, според които един ден хората ще се превърнат в роботи. И този ден дойде. Незабелязано.”
― Tatjana Gromača, Božanska dječica: roman za odrasle koji bi željeli ostati mladi

“Where do we get the energy to keep on hoping and praying that things will get better? What makes us believe we DESERVE a happy life to begin with? Is this just an American phenomenon? We just assume that we are entitled to happiness? And when we do get the things we wished so hard for, are we happy? Or do we just want more...? And what about people in less developed countries who's lives are REALLY hard? People who live in places where infant death, widespread disease, rape, general oppression, poverty and starvation are the norm. Why do THEY keep going? Do they hope for happiness too, or do they think there are no other options but to keep living. I need to know.”
― Jessica Kenley, Kidowed

“As for courage and will - we cannot measure how much of each lies within us, we can only trust there will be sufficient to carry through trials which may lie ahead.”
― Andre Norton

“Ти си в мен като фигурката във вътрешността на матрьошка. Знаеш ли какво е матрьошка? Не, разбира се......
Матрьошката представлява кукла, поставена в кукла, поставена в кукла. Ти си най-вътрешната. У мен. Малко, усмихнато човече. Ти не растеш, не се променяш. Ти само обличаш кожа върху кожа, като ризи, всяка нова маска - неточно копие на първата. Като че някаква изначална болка в центъра издига щит след щит, да се предпази от нова скръб, нахлуваща от вън. Така ли е с всеки и с всичко? Нима и грамадният дъб пази своята първична рана, която обраства с нова кора срещу жестокостта на всяка нова зима? Не знам.
...................
Но какво да направя, за да те стигна? Да троша една след друга? Да събличам дрехите, които си навлякъл срещу ледения вятър на живота? Или да пробия обвивката с един точен изстрел?”
― Jack Harte, След багера