Надежда Искрова

“- Бачо Гичо – кай, ти виждал ли си кедрово дърво?
Разумей ся, аз не бях виждал. А после той ми рече, че кедърът живеел по 4 000 години.
- Не думай! – удучих ся аз яко. Как не съм забелязал това, като съм чел Букваря? Но на, малък съм бил; през едно ми ухо влязло, през друго излязло.
- Четири тисяща години живеело то дърво!
Аз не отвърнах нищо, подпрях глава на д лани и ся загледах надоре през клоните на дърветата. Небето е днес ясно и чисто, и сълничнината светлина ся игриво процежда между листата, като някое яре подксача по тях и проблясва тук, проблясва там, как те леко трептят, ведно с полъха на вятъра. Кедър да си на тоз свят! Ще живейш 4 000 години. Но на, човелок си бил сторен. Дали ти ум и разум и шейсет години живот. А бе земете си ума и разума, па дайде четиритях хиляди години! Но камъкът, ще речеш, може и миллион години да живей, но камък иска ли да си? Камък – не, но кедър – да.”
― Милен Русков, Възвишение

“Крача в мократа трева по-нататък и виждам изоставената съборена плевня.Пропаднал покрив,стърчащи греди,изпотрошени дъски,ръждясали ламарини,потънала в трева и жилави храсталаци.И сякаш годините самота и суровият климат не са били достатъчни, а и един див орех, поникнал в средата ѝ,я доразкъсва отвътре пролет след пролет.”
― Zachary Karabashliev, 18% Сиво

“Какво, ако живеем не истинските си животи, а техни отражения, в които всичко е просто с главата надолу? Може би с всяко наше следващо решение ние опитваме да коригираме минали събития, което е невъзможно, и следователно сме осъдени на неуспех. Всеки наш план занапред е неадекватен, защото не е насочен в правилната посока.
В принципа на обратното време всичко вече се е случило .”
― Zachary Karabashliev

“Докато се разхождах после из Котел, защо не ми ся прибира вкъщи, как вървя по едни стръмни улици, гелдам между каменние стълби прораснали стръкове здравец, пробили си някак път между сие плочи. Как? Ей туй желая да ми ся обясни как става! Туй го и Доброплодни - кой ся при това тъй зове, сещай ся! – даже той го спроти мене не знай. Как са си пробили път оттук? Туй са каменни полочи, не е шега! И помежду им има разстояние да пъхнеш един бешлик, туй-то. Но природа е всесилна, природа си пробива път отсякъде! Вижот е неудържим! Няма спиране туй нещо, брате, не, няма спиране! Ако земеш таз земя и я фърлиш в ада да гори цяла между жежкие пламъци, и там сигур ще има на нея живот, някак си ще оцелей, ти казвам! Не мога само разбра дали туй е възхитително, защо е живот мило бл;аго, или е то ужасяващо, защо е той всепрониксваща болест. В тоз смесен свят сигур е и тук истина смесена.

А синие цветчета са такива едни крехки, можеш ги смачка за нула време с крак (как аз за малко да направя прочия, кой знай защо). Обаче пробили през камъка. Ти знайш ли аз какво си мисля сега? Мисля си: добре че съм от таз страна, откъм страна живота! Кой е от друга страна, откъм страна смерти, и за нея ся старай, сигур бая зор вижда, сигур ся от него пот лей, докато ся бори с живота. Живот е всесилен бе, ибах го! Добре че съм аз от негова страна! Че имак не знам. Туй е сама природа, природа иска да живей, майка си трака, напира, брате, неудържимо, ш‘та пръсне на части по пътя си – хора, камъни, планини, стени, сичко ще пръсне по пътя си, но живей! С зъби и нохти ся бори, с ритници, лакти, сичко. Кой ся сражава с живота, с цяла природа ся сражава! Ааа, не е лесна тая, тъй е голям зор! Тоз ще пати! Но добре че съм аз от тая страна, откъм мощное това войнство, живота. Засега.”
― Милен Русков, Възвишение