Надежда Искрова

“Докато се разхождах после из Котел, защо не ми ся прибира вкъщи, как вървя по едни стръмни улици, гелдам между каменние стълби прораснали стръкове здравец, пробили си някак път между сие плочи. Как? Ей туй желая да ми ся обясни как става! Туй го и Доброплодни - кой ся при това тъй зове, сещай ся! – даже той го спроти мене не знай. Как са си пробили път оттук? Туй са каменни полочи, не е шега! И помежду им има разстояние да пъхнеш един бешлик, туй-то. Но природа е всесилна, природа си пробива път отсякъде! Вижот е неудържим! Няма спиране туй нещо, брате, не, няма спиране! Ако земеш таз земя и я фърлиш в ада да гори цяла между жежкие пламъци, и там сигур ще има на нея живот, някак си ще оцелей, ти казвам! Не мога само разбра дали туй е възхитително, защо е живот мило бл;аго, или е то ужасяващо, защо е той всепрониксваща болест. В тоз смесен свят сигур е и тук истина смесена.

А синие цветчета са такива едни крехки, можеш ги смачка за нула време с крак (как аз за малко да направя прочия, кой знай защо). Обаче пробили през камъка. Ти знайш ли аз какво си мисля сега? Мисля си: добре че съм от таз страна, откъм страна живота! Кой е от друга страна, откъм страна смерти, и за нея ся старай, сигур бая зор вижда, сигур ся от него пот лей, докато ся бори с живота. Живот е всесилен бе, ибах го! Добре че съм аз от негова страна! Че имак не знам. Туй е сама природа, природа иска да живей, майка си трака, напира, брате, неудържимо, ш‘та пръсне на части по пътя си – хора, камъни, планини, стени, сичко ще пръсне по пътя си, но живей! С зъби и нохти ся бори, с ритници, лакти, сичко. Кой ся сражава с живота, с цяла природа ся сражава! Ааа, не е лесна тая, тъй е голям зор! Тоз ще пати! Но добре че съм аз от тая страна, откъм мощное това войнство, живота. Засега.”
― Милен Русков, Възвишение

“- Бачо Гичо – кай, ти виждал ли си кедрово дърво?
Разумей ся, аз не бях виждал. А после той ми рече, че кедърът живеел по 4 000 години.
- Не думай! – удучих ся аз яко. Как не съм забелязал това, като съм чел Букваря? Но на, малък съм бил; през едно ми ухо влязло, през друго излязло.
- Четири тисяща години живеело то дърво!
Аз не отвърнах нищо, подпрях глава на д лани и ся загледах надоре през клоните на дърветата. Небето е днес ясно и чисто, и сълничнината светлина ся игриво процежда между листата, като някое яре подксача по тях и проблясва тук, проблясва там, как те леко трептят, ведно с полъха на вятъра. Кедър да си на тоз свят! Ще живейш 4 000 години. Но на, човелок си бил сторен. Дали ти ум и разум и шейсет години живот. А бе земете си ума и разума, па дайде четиритях хиляди години! Но камъкът, ще речеш, може и миллион години да живей, но камък иска ли да си? Камък – не, но кедър – да.”
― Милен Русков, Възвишение

“Да, такива едни работи. Абе има надежда, казвам аз. Наш народ ся образова и возвисява не с дни, а с часове. Гледаш го, сега е 5 по турски, докато стане 8, още двама ще са ся научили да четат! А, не вярваш! Абе аз ти казвам! Бравос! Юнаци! Ей тъй ще я настигнем Европата, и ще ся возвисим всенародно! Че после глей що става! Е туй, дето после става, направо не е за разправяне! Ще им ся отворят очите за слънцето на знанието, ще прогледнат! Наука ще пазят, Бога ще тачат! Туй сляпото окато прави!
С една дума – не бойте ся! Бъдущност е светла, и сичко ш‘ся оправи!”
― Милен Русков, Възвишение

“The people don’t like to be conquered, sir, and so they will not be. Free men cannot start a war, but once it is started, they can fight on in defeat. Herd men, followers of a leader, cannot do that, and so it is always the herd men who win battles and the free men who win wars. You will find that is so, sir.”
― John Steinbeck, The Short Novels of John Steinbeck