“- Бачо Гичо – кай, ти виждал ли си кедрово дърво?
Разумей ся, аз не бях виждал. А после той ми рече, че кедърът живеел по 4 000 години.
- Не думай! – удучих ся аз яко. Как не съм забелязал това, като съм чел Букваря? Но на, малък съм бил; през едно ми ухо влязло, през друго излязло.
- Четири тисяща години живеело то дърво!
Аз не отвърнах нищо, подпрях глава на д лани и ся загледах надоре през клоните на дърветата. Небето е днес ясно и чисто, и сълничнината светлина ся игриво процежда между листата, като някое яре подксача по тях и проблясва тук, проблясва там, как те леко трептят, ведно с полъха на вятъра. Кедър да си на тоз свят! Ще живейш 4 000 години. Но на, човелок си бил сторен. Дали ти ум и разум и шейсет години живот. А бе земете си ума и разума, па дайде четиритях хиляди години! Но камъкът, ще речеш, може и миллион години да живей, но камък иска ли да си? Камък – не, но кедър – да.”