“ Слънцето пече и денят е топъл. Но щом някой от множеството прелитащи над нас бели или черни облаци го засенчи, веднага се появява студен ветрец и става хладно. В момента слънцето е ярко и осветява краищата на онези красиви френски облаци, каквито са рисували импресионистите и каквито не съм виждал никъде другаде. Надявам се някой ден да събера достатъчно смелост и да се опитам да ги нарисувам.
Проклетите гълъби са се върнали. Не ми обръщат внимание, сякаш възрастната дама ме предпазва от тях по някакъв магически начин. Сега тя се е отдала на тях. Наблюдавам я. Това е най-странната сцена, която съм виждал.
Жената има малък комплект инструменти, увит в кожа, като на техниците. Разтворила го е на пейката — не до мен, а от другата си страна. В комплекта има ножички, пенсетки, различни метални остриета, клечки за зъби, пръчици с увит накрая памук, миниатюрни шишенца, които миришат на алкохол и няколко пилички. Има и шишенце са антисептична течност.
Не знам как го прави, но протяга пръст и няколко от онези смахнати гълъби кацат на него. Тя избира една от птиците, като бавно и внимателно слага ръка на гърба й. Гълъбът се свива и тя го взема. Нежно разперва крилото му и прокарва пръст по цялата дължина, проверявайки перата. Има ли изкривено перо, оправя го, а ако е много изкривено, бързо го изважда, опипва вдлъбнатината с чувствителните си пръсти и слага капка антисептична течност.
Така проверява цялото тяло на гълъба — опипва всяко перце и го наглася. На птиците това изглежда им харесва — досущ шведски масаж. Не пърхат с криле, не се опитват да отлетят. Никаква паника. Просто се отпускат и се оставят в ръцете й. После жената проверява крачетата им — заглажда или пили загрубелите места, подрязва ноктите, ако има нужда, почиства разстоянието между нокътя и пръста и измива цялото краче. Бих искал някой да се грижи за мен така. Пък и не дрискам по статуите.
Щом свърши с поредния гълъб, възрастната дама сръчно бръква в една от десетината торбички, които е подредила до себе си. Избира зрънце сякаш са витамини и ги дава едно по едно на птицата, която току-що е прегледала. През това време гълъбът разперва крила и чевръсто проверява с човката си какво му е направила.
Птицата изкълва зрънцата от ръката й, а после жената грациозно махва с ръка и внимателно го отделя от пръста си. Гълъбите излитат, кръжат известно време във въздуха и сетне кацат на статуята на Дидро, за да я омърсят.
Изглежда любимите им места са перото в ръката му, самата ръка и главата му.
Целият Дидро е покрит с гълъби. Върху него има повече птици отколкото върху възрастната дама, но в края на краищата той е десет пъти по-голям от нея. Тъмнозелената патина на бронза му е покрита със слой бели изпражнения.
Гледам как жената се занимава с пет-шест от гълъбите. Твърде съм улисан, за да се върна към работата си. Не съм виждал такова нещо. Когато бях ученик в гимназията, гледах канарчета и много обичах да слушам песните им. Но гълъбите издават само гъргорещи звуци и човек може да повърне, докато ги слуша. И все пак, трябва да призная, че не съм виждал някой да се занимава с тях така, както прави възрастната дама.
Тя оправя перата им и говори, като предимно задава въпроси. Вниманието й е насочено към гълъбите, но от време на време ме поглежда и се усмихва. Започвам да осъзнавам, че отгатва къде се намират очите ми по гласа или по миризмата ми. Явно го прави така, че да не се чувствам неудобно от слепотата й. Преструва се, че вижда заради мен. Но въпреки това аз се чувствам неудобно. Не мога да го преодолея и още не мога да разбера как е възможно да ме гледа право в очите и да чете мислите ми. Това е свръхестествено.”
―
William Wharton,
Last Lovers
