“Кога се превръщаме в онзи, който трябва да бъдем? В младостта си или по-късно? Като юноши, въпреки даденостите на интелекта и темперамента, в голяма степен сме изградени от възпитанието, от средата, от нашите родители; като възрастни се градим от изборите, които правим. Ако той, Крис, някога беше амбициозен, опортюнист, борбен, то бе под натиска на майка му, една самотна жена, която искаше синът й да успее вместо нея. За да не разочарова нейната обич, той трябваше да блести, да се бие, да побеждава. Ако майка му бе отхвърлена от бащата на Крис, то според нея бе, защото той не я беше сметнал достатъчно шик за него! От дистанцията на времето, Крис преценяваше, че родителят му се бе показал просто несъзнателен егоист, обикновен мръсник. Самият той на двайсет години, при завръщането си от Тайланд, бе имал късмета да успее да изгради дига пред майчиния натиск и престъпното му лекомислие спрямо Алекс му бе показало, че върви по грешен път, тъй че бе започнал отначало с други ценности. Но онова, което Крис не бе предвидил, бе, че се случва и обратното: порядъчен човек да се превърне в измет. Ако има изкупление, то има и проклятие. И то винаги е доброволно. Когато някакъв нещастен случай пропука техния живот, хората реагират по различен начин. Аксел се бе затворил в цинично отвращение от всичко човешко, а Крис се бе отворил за обичта към другите.”