Радост Станчева

“Страхът ми, колебанията ми и моята немощ. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да върша това, което не искам да върша, което не би требвало да върша. Подтиква ме против волята ми, против разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, сломява силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамувам от себе си. Аз вървя винаги срещу него, отивам винаги там, откъдето иска той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги срещу него, за да го надвивам, но това е трудно и е една непрестанна борба, тежка, мъчителна. Аз искам да го изтръгна от сърцето си като зъл трън, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него ума си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз винаги вървя срещу него, ала това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя страх в мене? От какво се боя? Боя се от смъртта, боя се от страдания и всякакви болки, боя се да не направя нещо, за което после ще се разкайвам, от което ще се срамувам, боя се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да върша неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да действувам без страх. Да бъде ясна всяка моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А откъде идват всички тия гласове и болки в мене?”
― Димитър Талев, Гласовете ви чувам

“Такава е човешката душа, понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот!Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.”
― Димитър Талев, Самуил: Погибел

“...ние там не бехме веке люде ,само мъката ни беше човешка ,и нищо друго живо на тоя свят не се мъчи така ,както човек мъчи човека.”
― Димитър Талев, Илинден

“The world is a wide place where we stumble like children learning to walk. The world is a bright mosaic where we learn like children to see, where our little blurry eyes strive greedily to take in as much light and love and colour and detail as they can.

The world is a coaxing whisper when the wind lips the trees, when the sea licks the shore, when animals burrow into earth and people look up at the sympathetic stars. The world is an admonishing roar when gales chase rainclouds over the plains and whip up ocean waves, when people crowd into cities or intrude into dazzling jungles.

What right have we to carry our desperate mouths up mountains or into deserts? Do we want to taste rock and sand or do we expect to make impossible poems from space and silence? The vastness at least reminds us how tiny we are, and how much we don't yet understand. We are mere babes in the universe, all brothers and sisters in the nursery together. We had better learn to play nicely before we're allowed out..... And we want to go out, don't we? ..... Into the distant humming welcoming darkness.”
― Jay Woodman, SPAN