Denitsa Kovacheva

“Врагът напада отвътре. През ония ъгълчета, които си напоила, населила с най-топлата си магия. Те са местата, през които се стига до тебе. Врагът би бил много глупав да се засили и да се хласне в крепостни зидове от по девет стъпки. Не – той ще удари там точно, през мекото, топлото, податливото.
Врагът няма нужда да удря. Ти си тази, която ще го удари. Ще удряш и удряш, докато пръстите ти се разкървавят. Докато отвсякъде текне кръв. От пръстите ти. От устните ти – особено тая, долната. Вътре в очите ти.
Врагът обожава ударите ти. Той съществува, за да те гледа как кървиш. Той съществува, когато кървиш.
Врагът е там, когато нощем се свиваш на кравайче, търсейки още от себе си… но няма никой. Под тия бинтове, в тия изсветлели очи… няма никой.
Протягаш ръцете си. Протягаш нишките си, през всичките седем пространства, до самия Предел на Силите… И няма никой.

Как така, мислиш си, няма никой? А пък врагът е там?”
― Kalin M. Nenov, Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна